Лоренс Даррелл - Маунтолив

Но началните ходове бяха изиграни съвсем безпроблемно и дори вечерното парти за персонала мина толкова добре, че хората нямаха желание да си тръгват. Затова закъсня с преобличането за официалната вечеря и Маскелин беше вече въведен в заспалата гостна, когато най-сетне той се появи — изкъпан и преоблечен.

— О, Маунтолив! — извика войникът, стана на крака и протегна ръка към него с безизразно, хладно самообладание. — С голямо нетърпение очаквах вашето пристигане. — След цялото уважение, което цял ден му бе оказвано, Маунтолив изведнъж се почувства болезнено засегнат от това, че въпросната персона изобщо не спомена титлата му. („Божичко — помисли си той, — нима имам толкова провинциален вид?“)

В резултат на това в началните му думи се усети лека, но все пак доловима студенина:

— Скъпи ми генерале. — По всяка вероятност войникът просто искаше да изтъкне, че той е кадър на Военното министерство, а не на Форин Офис. Но го направи нескопосно. Въпреки това и за свое най-голямо раздразнение Маунтолив се почувства някак привлечен към този слаб мъж с вид на самотник, с уморен поглед и равен глас. Неговата грозота определено излъчваше изящество. Овехтелият му официален костюм беше зле изчеткан и изгладен, но качеството на плата и кройката бяха превъзходни. Маскелин отпиваше от чашата си бавно и спокойно, като много предпазливо навеждаше муцуната си на хрътка към питието. Оглеждаше Маунтолив внимателно и съвършено бездушно. Накратко си размениха обичайните любезности на гост и домакин, след което, пак за свое най-голямо раздразнение, Маунтолив установи, че харесва този мъж въпреки неговото студено и предпазливо държане. Изведнъж като че видя в него човек, който, подобно на самия него, не смееше да припише на живота каквото и да било конкретно значение.

Присъствието на прислугата по време на тази вечеря за двама изключваше друга размяна на реплики освен на най-общи теми. Бяха седнали отвън на ливадата и Маскелин изглеждаше много доволен, докато изчакваше удобния момент. Само веднъж се спомена името на Пърсуордън и тогава той подхвърли съвсем небрежно:

— Да. Аз, разбира се, почти не го познавам освен по работа. Странното е, че баща му — без съмнение това име се среща толкова рядко, че едва ли греша — та казвам, баща му беше в моята рота по време на войната. Получи орден „Военен кръст“. Всъщност самият аз написах препоръката, с която беше предложен за награждаване. И, разбира се, пак аз имах неприятното задължение да уведомя роднините по-късно. По онова време синът трябва да е бил съвсем малък. Разбира се, възможно е и да бъркам, но това няма значение.

Маунтолив обаче бе заинтригуван.

— Всъщност — обади се той — май сте прав, и на мен ми е споменавал веднъж нещо такова. Говорили ли сте с него по този въпрос?

— Божичко, не, разбира се! И защо да го правя? — Маскелин изглеждаше леко шокиран. — По всичко личи, че синът не е… мой тип. — Каза го тихо, без враждебност, просто споменаване на факт. — Той… аз… ами навремето бях чел една негова книга. — Спря отведнъж, сякаш всичко вече бе казано, сякаш темата беше изчерпана веднъж завинаги.

— Трябва да е бил смел мъж — подхвърли Маунтолив след кратка пауза.

— Да, или може би не — отвърна му гостът бавно и замислено. Умълча се. — Да се чуди човек. Той не беше войник в истинския смисъл на думата. Това често се вижда на фронта. Понякога подвизи се извършват толкова от страх, колкото и от смелост — странно нещо. Искам да кажа, че той по-скоро се държеше не по войнишки. Много странно.

— Но… — възрази Маунтолив.

— Нека се доизкажа. Има разлика между нужната храброст и ненужната. Ако помнеше добре какво са му втълпявали по време на обучението му за войник, той не би направил онова, което направи. Може да звучи като някакъв каламбур. Защото той изгуби главата си — в буквалния смисъл на думата, позволи си да действа, без да мисли. Като човек се възхищавам от него, но не и като военен. Нашият живот е далеч по-вълнуващ — той е наука, разбирате ли, или поне трябва да бъде.

Говореше умислено с отчетливо произношение, по неговия си равнодушен начин. Стана ясно, че тази тема е нещо, върху което често бе разсъждавал.

— Чудно наистина — рече Маунтолив.

— Може и да бъркам — призна си войникът.

Най-накрая тихо пристъпващата прислуга се оттегли и ги остави насаме с виното и пурите. Тогава Маскелин реши, че е дошъл моментът да повдигне истинския въпрос, който беше и поводът за посещението му.