Лоренс Даррелл - Маунтолив

— Засега толкоз по отношение на Маскелин.

Върна се на празната ливада, за да изпие още едно, последно питие на спокойствие, преди да си легне. Общо взето, беше доволен от свършената през този ден работа. Беше се отървал от доста неприятни задачи, от които осведомяването на Маскелин за бъдещето му беше може би най-неприятната. Сега дойде време да се отпусне.

Преди да тръгне нагоре по стълбите обаче, известно време се помота в притихналата къща, като минаваше от стая в стая, потънал в мисли, прегърнал факта за собственото си издигане в кариерата със скришната гордост на жена, която току-що е открила, че е бременна.

Щом служебните му задължения в столицата приключиха задоволително и според неговите очаквания, Маунтолив се почувства с развързани ръце. Реши, че може да тръгне преди Двореца, и затова се разпореди преместването във втората столица Александрия да започне. До този момент всичко вървеше по мед и масло. Самият крал бе похвалил отличния му арабски. Спечелил беше и изключителната чест да се радва на популярността на пресата заради лекотата, с която ползваше езика при публични изяви. Тези дни от всеки вестник го гледаше собствената му снимка — винаги с онази малко крива стеснителна усмивка. Докато преглеждаше малката купчинка вестникарски изрезки, взе да се чуди: „Божичко, дали пък полека-лека не ставам все по-неотразим в собствените си очи?“ Снимките бяха отлично направени и той изглеждаше безспорно красив с прошарените си слепоочия и ясно изрязани черти на лицето. „Но само натрупаната култура не стига, за да се предпази човек от собственото си очарование. Може скоро да се окаже, че съм жив погребан сред бездушната и безплодна сухота на установените социални привички, които дори не ми доставят удоволствие.“ Продължи да разсъждава с подпряна на китката си брадичка: „Защо Лейла не пише? Може би, като стигна в Александрия, там ще ме чака писмо?“ Поне можеше да напусне Кайро с попътен вятър. Другите чуждестранни посолства умираха от завист заради големия му успех!

Самото преместване беше извършено с образцова експедитивност от неуморния Еръл и персонала на резиденцията. Самият той можеше да си позволи да се разтакава до късно, докато товареха специалния влак с цялата дипломатическа канцелария, която щеше да им даде възможност да се правят, че работят, докато ги няма… куфари, сандъци, червени куриерски чанти със златни монограми. В Кайро вече бе настанала непоносима жега. Но на сърцата им беше леко, особено след като влакът се понесе през пустинята към крайбрежието.

Това беше най-доброто време в годината за преместване — когато страшните пролетни бури на хамсина 58 58 Горещ южен египетски вятър, който духа откъм Сахара, обикновено през пролетта, и изпълва въздуха с песъчинки. — Б.пр. са приключили и градът грейва в нова премяна, пъстри навеси и тенти по целия Гранд Корниш, а редиците от цветни плавателни съдове, строени в сянката на черните корпуси и оръдия на бойните кораби, обрамчваха пристанищния лазур на яхтклуба с потръпващи на вятъра платна. Сезонът на празненствата започваше и Несим вече можеше да даде своя отдавна обещан прием в чест на своя завърнал се приятел. Приемът се оказа пищно угощение, цяла Александрия се беше стекла напук на света, за да посрещне Маунтолив, сякаш той беше нейният блуден син, въпреки че освен Несим и семейството му не познаваше почти никого другиго. Но с удоволствие поднови връзките си с Балтазар и Амарил, двамата доктори, които бяха винаги заедно и вечно се шегуваха един с друг; както и с Клия, която беше виждал веднъж в Европа. Слънцето, което гаснеше над вечерното море, блестеше в огромните обрамчени с месинг прозорци, превръщайки ги в разтопени диаманти, след което светлината му пак омекваше в аквамаринения здрач на Египет. Завесите бяха спуснати и ето че дъхът на стотици свещи обагряше тънките столчета на винените чаши. Това беше сезонът на лентяйството, когато се планират баловете, ездата с коне, плуването в морето, които всъщност бяха вече са започнали. Прохладният морски бриз поддържаше температурата ниска, а въздухът ободряваше със своята свежест.

Маунтолив потъна в обичайните привички на ежедневието с чувство на увереност и едва ли не блаженство. Несим се върна на своето място също като картина в нишата, построена за нея, така да се каже, а приятелството с неговата Жюстин — черни извити вежди и царствена красота — не смути, а по-скоро укрепи отношенията му с външния свят. Маунтолив я харесваше, беше му приятно да усеща тъмните й проницателни очи върху себе си, озарени от нещо като състрадателно любопитство, примесено с възхищение. Двамата представляват възхитителна двойка, мислеше си той с лека нотка на завист, като хора обучени да работят заедно още от детството, които инстинктивно реагират на неизказаните си нужди и желания, които без колебание се намират и подкрепят с усмивка. Въпреки че тя беше красива, сдържана и като че ли не говореше много, Маунтолив усети сърдечната й добронамереност, която излъчваше през цялото време и която току избликваше помежду изреченията като от извор, скрит дълбоко в душевната й топлота. Дали пък не беше доволна, че е намерила човек, който цени съпруга й колкото самата нея? Хладният прям допир на пръстите й говореше именно за това, както й развълнуваният й глас, когато му каза: „Толкова много ми е говорено за теб като за Дейвид, че сега ми е трудно да те наричам другояче.“ Що се отнася до Несим, той си беше останал непроменен през дългия период на раздялата им — бе запазил цялата изящност на обноските си, прибавяйки към тях тежестта на една по-трезва житейска преценка, която го правеше да изглежда досущ като европеец, особено в това провинциално обкръжение. Неговата тактичност например пролича в това, че никога не си позволи да спомене нещо, свързано с новото обществено положение на Маунтолив, и това бе наистина много мило от негова страна, въпреки факта, че двамата яздеха заедно, често ходеха на лов, плуваха, рисуваха и излизаха в морето с платноходка. Каквато и информация да притежаваше относно политическото положение, тя винаги му се предаваше чрез Пърсуордън. Той никога не компрометира приятелството им, смесвайки работата с удоволствието или принуждавайки Маунтолив да избира между привързаността си и задълженията си.