Лоренс Даррелл - Маунтолив

А най-хубавото беше, че самият Пърсуордън беше реагирал с желание на новия си по-висок пост и с охота носеше това, което сам наричаше „новия си лавров лист“. Кратка размяна на резки реплики по отношение на ужасната бюрокрация — прерогатив единствено на оглавяващите мисия — го бе обуздала и изтръгнала от него обещанието за нова страница, или по неговите думи да „обърне нов смокинов лист“ в живота си — което и надлежно стори. Отговорът му наистина беше чистосърдечен и Маунтолив беше благодарен, тъй като почувства облекчение, че най-накрая ще може да разчита на една преценка, готова да не прекрачва самоволно позволените граници, нито да се размива или извинява със съществуващи зависимости, подчинености и съмнения. Какво друго? Да, новата лятна резиденция беше приятно място сред прохладата на градина, пълна с пинии, точно над Рушди. Имаше и два тенискорта в отлично състояние, които цял ден ехтяха от ударите на ракети. Персоналът изглеждаше доволен от новия си началник. Само… мълчанието на Лейла продължаваше да го озадачава. Но ето че една вечер Несим му подаде плик, върху който видя познатия му почерк. Маунтолив го пъхна в джоба си, за да го прочете на спокойствие.

„Твоето повторно появяване в Египет — вероятно вече си се досетил? — успя да ме разстрои: обърка всичките ми планове. Разпиляла съм се навсякъде тук, но все още не съм в състояние да събера парчетата си накуп. Признавам, че това ме разтревожи. Толкова дълго време живях заедно с теб във въображението си — съвършено сама — че сега трябва да те измисля наново, за да заживееш истински. По всяка вероятност съм те очернила през всички тези години, докато съм рисувала портрета ти пред себе си? Така че сега ти сигурно си просто плод на въображението ми, а не важна личност от плът и кръв, която гастролира сред хора, прожектори и голямата политика. Все още не мога да намеря сили в себе си, за да сравня истината с действителността. Страх ме е. Бъди търпелив с една глупава и твърдоглава жена, която никога не знае какво иска. Разбира се, трябваше да се срещнем още много отдавна, но аз се отдръпнах, прибрах се като охлюв в черупката си. Бъди търпелив. Някъде вътре в мен трябва да дочакам приливът да се обърне. Така силно се разгневих, като разбрах за твоето пристигане, че се разплаках от яд. Или може би от паника? Мислех, че през всичките тези изминали години съм успяла да забравя… собственото си лице. Изведнъж обаче то ме застигна като Желязната маска. Уф! Скоро куражът ми ще се върне, не се съмнявай. Рано или късно трябва да се срещнем и да си подействаме един на друг като шок. Кога? Все още не знам. Не знам.“

Неутешимо изчитайки думите, докато седеше на терасата по здрач, той си помисли: „Не мога да събера ума си и мислите си така, че да й отговоря интелигентно. Какво би трябвало да кажа или да направя? Нищо.“ Но думата изкънтя глухо. „Търпение“ — каза си тихо, като мислено въртеше думата, обръщаше я оттук и оттам, за да може да я огледа по-добре. По-късно на бала у Червони сред сините светлини и плющенето на дългите хартиени флагчета отново му се стори, че е лесно да прояви търпение. Ето, пак се движеше сред щастливия свят, в който вече не се чувстваше чужд на хората — свят пълен с приятели, в който можеше да се наслаждава на спомена за Несим и дълги те им разходки с коне, на разговорите с Амарил или на неспокойната сладост, която изпитваше от танца си с русата Клия. Да, тук можеше да бъде търпелив, толкова близо до нея. Времето, мястото и обстоятелствата — те всички бяха като награда за търпеливостта. Не усещаше никакви знамения да се надигат откъм безоблачното бъдеще, дори предчувствието за бавно приближаващата война беше нещо, за което можеше да говори открито с останалите.

— Възможно ли е наистина да изравнят цели столици със земята тези бомбардировачи? — попита Клия плахо. — Винаги съм смятала, че нашите изобретения отразяват скритите ни желания, а ние искаме да видим края на градския човек, нали така? Всички ние? Да, но колко е трудно човек да се откаже от Лондон и Париж. Вие как мислите?

Какво мислеше той? Маунтолив сключи красивите си вежди и поклати глава. Мислеше си за Лейла, обвита в черни воали като монахиня, седнала в прашната си лятна къща в Карм Абу Гирг сред великолепните рози само с една змия за компания…

Така, необезпокоявано и лениво, лятото напредваше неумолимо и Маунтолив не откри почти нищо, което да го обезсърчи професионално в този град, копнеещ неистово за приятелство, уязвим дори от любезността и толкова вещ в изживяването на удоволствия. Ден след ден пъстрите платна пърхаха и се ветрееха в пристанищното огледало сред стоманените корпуси, а вълшебните вълни се плискаха в ритъма на ненарушимото еднообразие, препускаха разпенени по пустите плажове, избелели от африканското слънце, сякаш окислени. Нощем, сам в грейналата от светулки градина, често чуваше глухия бумтящ тътен от витлата на отправилите се на изток презокеански кораби, нагазили в дълбоките крайбрежни води, поели към пристанищата по широкия свят. В пустинята често издирваха оазиси от зеленина, тръпнещи и преходни като видения, като водни миражи, или яздеха по бронзовото било на хребетите от пясъчник, заобиколили града отвред, преброждаха цялата околност на коне, които въпреки своята стройна пъргавина носеха храна и пиене за угощението на бъбривите си ездачи.