Лоренс Даррелл - Маунтолив

Майката на Маунтолив беше уважила решението му, сега почти не говореше за това. Само от време на време невидимият автор на техните два живота тук, на този снежен остров, се появяваше в някое позоваване от рода на „неговия“ кабинет или пък в друга подобна реплика, която, непоследвана от коментар, избледняваше обратно в мистерията (за тях) на един живот, подбуден от неизвестна и неразгадана причина. Маунтолив никога не успяваше да проникне под маската от гордост на собствената си майка, за да прецени доколко това дезертьорство я беше огорчило. Между двамата съществуваше общо споразумение и нежелание да говорят по въпроса, защото всеки от тях тайничко смяташе, че другият се чувства наранен.

Преди да се преоблече за вечеря, Маунтолив влезе кабинета, облицован от всички страни с лавици книги, в който също така се пазеха и оръжията. Настани се на писалището на баща си, което винаги използваше, когато си беше у дома. Заключи най-внимателно всичките си архивни папки и сортира пощата. Сред писмата и пощенските картички имаше и един много дебел плик с марка от Кипър, адресиран до него с безпогрешния почерк на Пърсуордън. Отначало си помисли, че е някакъв ръкопис, и побърза, доста озадачен, да счупи печата с пръст. „Скъпи Дейвид — прочете, — сигурно ще се учудиш при вида на толкова дълго писмо. Но новината за твоето назначение стигна до мен твърде късно, и то под формата на слух, а има много неща, които трябва да знаеш за положението тук и които не бих могъл да кажа, обръщайки се официално към новоназначения посланик (поверително и подпечатано), хъм!“

„Ще имам достатъчно време — помисли си Маунтолив с въздишка — да изчета тези всевъзможни комюникета“ — и отново отключи писалището, за да сложи писмото при другите материали.

Остана известно време така — притихнал и успокоен от асоциациите, които антикварните вещи в стаята събуждаха у него. Рисунки мандала от някакво светилище в Бирма, хоругви от Лепча, поставените в рамка илюстрации за първото издание на „Книга за джунглата“, кутия с големи нощни пеперуди, оброчни предмети, открити в изоставен храм. Редките книги и памфлети — ранният Киплинг, издаден от „Такър и Спинк“ в Калкута, както и печатните свезки на Едуардс Томпсън, Йънгхъзбанд, Малоус, Дарби… Един ден някой музей би ги приел с радост, но веднъж белязани с шифър и сигнатура, те ще се върнат обратно в анонимността.

Взе в ръце старото тибетско молитвено колело, което лежеше върху писалището, завъртя го един-два пъти, чу приглушеното скрибуцане на въртящия се барабан, все още натъпкан с пожълтелите листчета хартия, върху които много отдавна пламенните пера на благоговеещи монаси са изписали класическия молитвен призив Ом мани падме хум. Това беше един по случайност взет подарък. Дълго време беше вадил душата на баща си да му купи самолетче от целулоид и точно преди да потегли корабът им, двамата пребродиха целия базар за подаръка, но напразно. После баща му ненадейно се спря пред сергията на един амбулантен търговец и му купи въпросното колело за няколко рупии; тикна го насила в ръцете му вместо самолетчето. Закъсняваха. Трябваше да тичат. Затова се сбогуваха на бърза ръка.

И след това какво? Светлокафявото тинесто устие под бакъреното слънце, дъгоцветното блещукане на горещината, в което лицата се размиват, пушекът от горските пожари, човешките трупове, които се носят по устието посинели и подпухнали… Дотук стигаха спомените му. Остави тежкото колело и въздъхна. Вятърът раздрънча стъклата на прозорците и снежинките се завъртяха вихрено пред тях, сякаш да му напомнят къде се намира. Извади купчината учебници по арабски и големия речник. Тези книги не трябваше да мърдат от леглото му през следващите няколко месеца.

Същата нощ отново го обзе необяснимото страдание, с което винаги отбелязваше завръщането си у дома — неописуема болка в ушите, която много скоро го превърна в трепереща, превиваща се сянка на самия себе си. Беше същинска мистерия, тъй като досега никой доктор не беше успял да облекчи, нито дори да диагностицира този пристъп на petit mal 31 31 Неразположение (фр.) — Б.пр. . Спохождаше го единствено когато се връщаше вкъщи. Както винаги, майка му дочу стенанията и вече знаеше от опит какво означаваха те; изникна от мрака, застана до леглото му, за да уталожи болката с помощта на стария семеен лек, който той помнеше още от дете. Държеше го в шкафчето до леглото си, за да й е винаги подръка. Най-обикновено олио, което затопляше в чаена лъжичка на пламъка на свещ. И той веднага усещаше как топлината прониква и облекчава мозъка му, докато гласът на майка му в тъмнината го утешаваше с обещанието, че болката скоро ще премине. И наистина след малко, докато придошлата болка се оттегляше, изхвърлена на брега на съня, така да се каже, той започна да се унася от успокоителните си спомени за болести в детството, когато майка му не се отделяше от него, сякаш двамата се разболяваха заедно по силата на съчувствието. Наистина ли беше така, наистина ли можеха да лежат в съседни стаи и да си разговарят, да си четат, да споделят удоволствието от общото си възстановяване? Не можеше да каже.