Лоренс Даррелл - Маунтолив

— О, божичко — рече, — по лицето ти познавам, че вече си научила. Толкова се надявах да мога да те изненадам с новината!

И двамата бяха малко разочаровани от този факт, тя го целуна и каза:

— Миналата седмица семейство Грание се отбиха на чай. О, Дейвид, толкова съжалявам. Ще ми се наистина да ме беше изненадал. Но аз никак не умея да се преструвам.

Маунтолив се почувства някак абсурдно, още малко и очите му да се насълзят от раздразнение, защото предварително си бе представял мислено цялата сценка, беше си измислял въпроси и отговори. Все едно да провалиш пиеса, в която някой е вложил много труд и въображение.

— По дяволите — каза той, — колко несъобразително от тяхна страна!

— Искаха да ме зарадват и, разбира се, успяха. Представяш си колко много, нали?

А когато топлината на камината го обви в обятията си, той отново престъпи прага на сегашното — леко и безпроблемно — и се озова в потока на спомените, които къщата извикваше у него, и които водеха назад към единайсетия му рожден ден и тогавашното му усещане за благоденствие, изобилие и пълнота.

— Баща ти ще се гордее с теб — каза тя след малко с друг глас, по-рязък, тъй като преливаше от неосъществена ревност — приливите и отливите на страст, която отдавна вече се беше превърнала в неохотно мълчаливо съгласие. — Сложила съм всичките писма до теб в неговия кабинет.

„Неговият“ кабинет — кабинетът, който баща му никога не беше виждал, не беше използвал. Измяната на баща му винаги стоеше между тях, като най-здравата им спойка — рядко обсъждана, но неотстъпно присъстваща. Невидимото бреме на неговото лично съществуване, отделно от тях двамата, в друг един край на света: дали щастлив или нещастен, кой можеше да каже? „За онези от нас, които обитават крайните предели на света, непризовани от никой Бог, единствената истина е, че работата сама по себе си е Любов.“ Странна, дори поразителна фраза за стареца; беше я вмъкнал в един свой научен предговор към ръкопис на пали 29 29 Свещен език на южните будисти — един от най-старите диалекти на Индия, който произлиза от санскрит, употребяван и днес от свещенослужителите на остров Цейлон; език на свещените будистки книги. — Б.пр. . Маунтолив взе зеления том и го повъртя в ръцете си, докато мислено търсеше смисъла на думите, съпоставяйки го със спомените си за своя баща — слаба мургава фигура с крехки кости като на прегладняла морска птица, с онзи нелепо изглеждащ тропически шлем на главата. Сега очевидно носеше одеждите на индийски факир! Да се смее ли човек? Не беше виждал баща си, откакто си бе тръгнал от Индия в деня на своя единайсети рожден ден. Той беше нещо като човек, осъден in absentia 30 30 В отсъствието на (лат.) — Б.пр. за престъпление… което не може да бъде формулирано. Приятелско оттегляне в света на източните изследвания, към които имаше слабост от много години. Доста объркващо положение.

Маунтолив-старши принадлежеше към една изчезнала Индия, към онова общество от владетели, чиято преданост към задълженията им ги превръщаха в каста, но каста, много по-горда от това, че е заложник на изучаването на будизма, отколкото че може да присъства в списъка на отличените с почести. Подобно безкористно посвещаване обикновено приключва със страстно отъждествяване с предмета на изследванията — просналия се нашироко подконтинент с неговите касти и вярвания, с неговите паметници, религии и руини. В началото старият Маунтолив беше само съдия на служба в армията, но след известен брой години се бе проявил с индийските си проучвания, както и като редактор и тълкувател на редки и пренебрегвани дотогава текстове. Младият Маунтолив и майка му си стояха добре устроени в Англия с уговорката, че той ще се присъедини към тях след пенсионирането си. Именно затова тази приятна къща беше обзаведена с трофеите, книгите и снимките на дългата му професионална кариера. И ако сега приличаше повече на музей, причината бе, че я беше напуснал истинският й автор, решен да остане в Индия, за да довърши научната си работа, която (и двамата бяха наясно) щеше да продължи до края на живота му. Нещо необикновено сред служещите във вече несъществуващата и разпусната армия. Но всичко това се случи постепенно. Маунтолив-старши го беше обмислял дълго през годините, докато стигне до това решение, така че писмото, с което го обяви окончателно, имаше вид на отдавна планиран документ. То всъщност се оказа последното писмо, получено от тях. От време на време обаче някой случаен пътешественик, отбил се при него в будисткия ашрам недалеч от Мадрас, където се беше оттеглил, им носеше най-сърдечни поздрави. А, разбира се, неговите книги също така пристигаха редовно една подир друга, бляскави и богато илюстрирани; задължително с марката на някое университетско издателство. В известен смисъл те бяха неговото извинение и оправдание.