Лоренс Даррелл - Маунтолив

До Дюфорт Мелоус беше само два часа път, но щом излязоха от Лондон, стана ясно, че цялата страна е потънала под дебела снежна покривка. Трябваше да карат бавно, почти пълзешком, което достави голямо удоволствие на Маунтолив, но вбеси шофьора на служебната кола.

— Сър, с тая скорост ще пристигнем по Коледа, ако изобщо пристигнем — подхвърли той.

Села като от Ледниковата епоха — хамбари със сламени покриви и малки къщи с очертания, изваяни в брашнената белота на снега — блещукаха като от подноса на майстор сладкар; неравни бели ливади, изрисувани като с клиновидно писмо от ситните следи на птици и ловджийски кучета; локвите, оставени от копитата на добитък. Прозорците на колата се заскрежиха плътно и станаха непрогледни. Не разполагаха нито с вериги, нито с отопление в колата. На три мили преди селото попаднаха на закъсал камион с неколцина селяни и един мъж от пътна помощ, който се мотаеше безпомощно. Всички зъзнеха и духаха в шепи да сгреят премръзналите си пръсти. Виждаха се и паднали телеграфни стълбове, както и една мъртва птица, която лежеше върху стъкления сивкав лед на езерото Нютън — ястреб. Беше ясно, че няма да се доберат до Парсънс Ридж, затова Маунтолив се смили над шофьора и му каза бързо да го върне обратно на главния път и да го остави при пешеходния мост.

— Живея точно зад този хълм — каза му. — Ще го мина пеш за има-няма двайсет и пет минути.

Мъжът се зарадва, че ще се върне, и не пожела да вземе бакшиша, който Маунтолив му предложи. После зави бавно и обърна колата на север, докато пътникът му прекрачи в ярката белота, а сгъстеният му дъх се издигаше пред него като стълб.

Маунтолив тръгна по познатата пътека през полето, която вървеше все по-стръмно нагоре към невидимото небе, описвайки (трябваше да разчита по-скоро на паметта си, отколкото на зрението) нещо така съвършено в своята простота, колкото и първата равнина на Кавендиш 27 27 Хенри Кавендиш (1731–1810) — английски учен, работил в областта на физиката и химията, член на Лондонското кралско научно общество. — Б.пр. . Ритуален пейзаж, който изглеждаше още по-мистериозно поради светлината на невидимото слънце. Сякаш се движеше някъде там зад непроницаемата пелена на ниско пълзящите мъгли пред него, които ту се отдалечаваха, ту настъпваха по-сгъстени. Всичко наоколо му навяваше спомени — но поради липсата на видимост трябваше да си представи двете малки села оттатък билото, буковите горички и руините на стария нормандски замък. С всяка стъпка над обувките му се посипваха капчици от буйната висока трева, която, вървейки, посичаше като с коса, докато най-накрая маншетите на панталоните му прогизнаха, а глезените му замръзнаха.

И ето че от заобикалящата го непрогледност изникнаха призрачни дъбове, последва пращене и пукане — сякаш тракаха зъби от студ, а от по-високите им клони топящият се сняг капеше по килим от мъртви листа.

Щом превали билото, ширналото се пространство се сви. Зайци взеха да притичват отвсякъде. Високите треви стърчаха замръзнали като остри шипове. От време на време се прокрадваха зари от бледото слънце, а премреженият му блясък сияеше през мъглата като газово чорапче на лампа, което свети ярко, но не топли. Чу шума на собствените си стъпки върху макадамовата настилка на второкласния път и ускори ход към високата порта на къщата. Дъбовете наоколо бяха обкичени с диаманти, а докато минаваше отдолу, два дебели гълъба излетяха от тях и с отчетливо приплясване на крилете — сякаш хиляди книги прелистиха страници — изчезнаха в небето. Маунтолив се сепна, после се развесели. Ето я и ливадката до къщата, която имаше формата на заек. Ледени висулки току потракваха в клоните с кръшен звън — хиляди счупени винени чаши. Опипа джобовете си за секретния ключ, намери го и се усмихна, завъртя го в бравата и ето че влезе в незабравения уют, който ухаеше на кайсии и стари книги, на политура и цветя; всички спомени, които безпогрешно го отвеждаха назад към Орача Пиърс 28 28 Средновековна нравоучителна поема от Уилям Ланглад (ок. 1330–1386). — Б.пр. , понито, въдичарския прът и албума с марки. Застана в преддверието и тихо извика името й.

Майка му седеше пред откритата камина, точно както я беше оставил — с усмивка на лицето и отворена книга в скута. Помежду им съществуваше негласно споразумение да не обръщат внимание на неговите присъствия и отсъствия и да се държат така, сякаш само за малко е излязъл от тази стая на приятелски разговори, където тя прекарваше живота си в четене, рисуване или плетене пред голямата камина. И сега се усмихваше със същата усмивка — предназначена да спои времето и пространството, да закали самотата, която я измъчваше, докато него го няма. Маунтолив сложи тежката си чанта на пода и с малко нелеп, но неволен жест пристъпи към нея: