Лоренс Даррелл - Маунтолив

Биг Бен издрънча и ехото му заглъхна в низходяща тоналност. Лампите бяха започнали да оформят редици от светлини, блеснали като пречупени през призма. Дори и в дъжда пред вратата на номер десет 24 24 Става дума за Даунинг Стрийт №10, тоест лондонската резиденция на английския министър-председател. — Б.пр. се виждаха обичайните групи туристи и шляещи се зяпачи. Маунтолив зави рязко встрани и прекрачи сред смълчаните сводове на Форин Офис, където пристигналите му от чужбина крачки го насочиха към стаята с пощенски чували, почти празна в този момент. Там се представи, даде указания къде да препращат писмата му и остави една поръчка за отпечатването на нови и по-лъскави картички.

След което, вече по-мрачен, забави ход, за да е в крак с мудната си мисъл. Изкачи студеното стълбище, от което лъхаше на прах и паяжини, и стигна амбразурите на Голямата зала, пред която патрулираха разсилни в униформа. Беше късно и повечето обитатели на това, което Пърсуордън наричаше „централния гълъбарник“, бяха предали ключовете си с връвчици и надписи и бяха изчезнали. Тук-там в огромната сграда се виждаха малки оазиси светлина зад зарешетени прозорци. Отнякъде се чуваше почукване на порцеланови чаши. Някой се спъна в купчината яркочервени куриерски чанти, натрупани в коридора. Маунтолив въздъхна с удоволствие при вида на познатата му гледка. Нарочно беше избрал вечерните часове за своето първо явяване и няколко срещи, защото трябваше да се види с Кенилуърт, а неговите представи за нещата, откровено казано, не бяха много точни. Но може би щеше да компенсира своята неприязън към него, като го заведе в клуба за по едно питие? Защото, неизвестно кога и къде, бе успял да го превърне в свой враг, но не си спомняше как бе станало това, тъй като двамата никога не бяха имали откровени разногласия. Това обаче си стоеше у него като чвор в дърво.

Двамата бяха завършили и училище, и университет почти по едно и също време, но между тях не съществуваше приятелство. И докато той, Маунтолив, се бе изкачил по стълбицата на йерархията гладко и безпрепятствено, другият непрекъснато се беше препъвал, правил грешки и стъпвал накриво; местеше се от отдел в отдел, все встрани от главната работа, събираше рутинни похвали, но така и не успя да улови попътния вятър. Беше умен и работлив, в това нямаше никакво съмнение. Но защо не успя? Маунтолив си зададе въпроса с раздразнение и негодувание. До късмет ли опират нещата? Както и да е, сега Кенилуърт оглавяваше новия отдел „Личен състав“ — съвършено безобидна работа, но неговият професионален неуспех притесняваше Маунтолив. Защото беше наистина срамота човек с неговите способности да отговаря за една от онези кухи административни структури, които не предлагат никакъв излаз към света на голямата политика. Накратко казано — беше в задънена улица. А ако не се развива в положителна посока, той би могъл много скоро да култивира у себе си онези негативни способности за възпрепятстване и тотална контра на всичко, които често се пораждат от усещането за провал.

Докато разсъждаваше по този начин, Маунтолив бавно се изкачи до третия етаж, за да се представи на Грание, като се придвижваше през виолетовия сумрак към високите кремави врати, зад които заместник-министърът седеше в застинал мехур от зелена светлина и с ножа за хартия дълбаеше завъртулки върху розовата попивателна. Тук поздравленията не бяха лишени от стойност, тъй като винаги биваха подправени с професионална завист. Грание беше интелигентен, с чувство за хумор и добродушен, бе наследил пъргавия ум и енергичната предприемчивост на френската си баба. Не беше трудно да го харесаш. Говореше бързо и самоуверено, като подчертаваше изреченията си с леко побутване на преспапието от слонова кост. Маунтолив с удоволствие се остави да бъде очарован от езика му, английският на доброто възпитание, и изисканите му обноски — онези невидими диакритични знаци, които демонстрираха кастата му.

— Разбирам, че си бил за кратко в легацията в Берлин, нали? Добре. Както и да е, ако си следил докладите с политически оценки, вероятно си разбрал накъде вървят нещата и можеш да си представиш колко сме затруднени с твоето назначение. Нали? — Не обичаше да използва думата „война“. Звучеше му театрално. — Ако се случи най-лошото, тогава нашите интереси по отношение на Суец минават на заден план, както и на арабските държави въобще. Но тъй като си бил вече там, нямам намерение да те поучавам. Ще очакваме с интерес твоите доклади. Още повече че знаеш арабски.