Лоренс Даррелл - Маунтолив

След това внезапно изправи гръб, намести се и възкликна: „Божичко!“ Беше зърнал познато лице в отдалечения ъгъл на избата: това на Несим. Седеше на една маса с възрастни мъже в официални вечерни костюми, които пушеха пури с рязани краища и от време на време кимаха одобрително. Почти не обръщаха внимание на кабарето. Двулитрова бутилка шампанско стърчеше по средата на масата. Бяха на твърде голямо разстояние, за да разчита, че ако махне с ръка, ще го забележат, затова Маунтолив изпрати картичката си и зачака, докато видя как Несим проследи с поглед насочения към него показалец на келнера, преди да се усмихне и да вдигне ръка. И двамата се изправиха, след което Несим се приближи към неговата маса с топлата си стеснителна усмивка, за да му изкаже обичайните възклицания на изненада и задоволство. Каза, че е в Берлин на двудневна командировка.

— Опитваме се да продаваме волфрам — добави тихо. Щял да се връща в Египет рано сутринта на следващия ден. Маунтолив го представи на домакина си и го склони да седне за малко при тях.

— Толкова рядко се виждаме и ми е много приятно. — Но Несим беше вече чул слуха за предстоящото назначение.

— Знам, че още нямаш потвърждение — рече той, — но все едно, вече се е разчуло. Нужно ли е да ти казвам чрез кого — Пърсуордън, разбира се. Не можеш да си представиш колко се радваме, особено след това дълго отсъствие.

Продължиха да говорят още известно време, Несим отвръщаше усмихнато на въпросите на Маунтолив. В началото само името на Лейла не беше споменато. След малко лицето на Несим доби странно изражение — нещо като целомъдрено лукавство, после се обади колебливо:

— Лейла ще бъде най-щастлива. — После го стрелна с поглед изпод дългите си ресници и рязко отметна глава. Изгаси пурата си и изгледа Маунтолив подозрително. Изправи се и хвърли припрян поглед към компанията си в дъното на заведението. — Трябва да тръгвам.

Двамата си казаха, че евентуално може да се видят в Англия, преди Маунтолив да отлети за новия си пост. Несим обаче се поколеба, не можеше да му обещае, тъй като още не си знаеше ангажиментите. Трябваше да изчакат първо да се случи събитието. В този момент обаче домакинът на Маунтолив се върна от тоалетната — факт, който окончателно сложи край на всякакви лични уговорки. Сбогуваха се сърдечно и Несим пое бавно към масата си.

— Твоят приятел с търговия на оръжие ли се занимава? — попита го шарже д’аферът на излизане. Маунтолив поклати глава.

— Не, банкер е. Освен ако в производството на оръжие се използва волфрам. Лично аз нямам представа.

— Не че е важно. Най-обикновено любопитство. Хората, с които седеше на една маса, бяха всичките от „Круп“, затова се почудих. Нищо друго.

Той винаги се връщаше в Лондон с трепетното нетърпение на любовник, който дълго е бил разделен от своята любима; с други думи, връщаше се, изпълнен с въпроси. Животът станал ли е по-различен? Променило ли се е нещо? Може би в края на краищата нацията най-сетне се беше събудила за живот? Тънкият мръсен дъждец се сипеше над Трафалгар Скуеър, над покритите със сажди корнизи на Уайтхол, над сливащите се съскащи звуци от автомобилни гуми по макадамовата настилка, над натрапчивия съзаклятнически глас на движението по реката зад воали от мъгла — всички те му вдъхваха едновременно увереност и опасения. Той обичаше Лондон с необяснима любов, особено неговата меланхолия, макар дълбоко в сърцето си да знаеше, че не е в състояние да живее в него постоянно, тъй като професията му го беше превърнала във вечен емигрант. Вървеше под мекия лепкав дъжд към Даунинг Стрийт, сгушен в тежкия си балтон, като от време на време не без известно самодоволство се сравняваше с онзи позьор Великия херцог, който му се усмихваше от афишите, рекламиращи цигари „Дьо Решке“.

Усмихна се мислено, като се сети за някои от язвителните подмятания на Пърсуордън по адрес на родната им столица, и с удоволствие си ги повтори наум, сякаш бяха комплименти. Пърсуордън, който премести ръката на сестра си от единия лакът на другия, за да може да махне в неясен жест към статуята на Нелсън, която приличаше на овъглена, и към прелитащите над нея пълчища от накокошинени от студа гълъби: „О, Маунтолив! Погледни всичко това. Дом на ексцентрици и сексуално осакатени. Лондон! Твоята храна е апетитна, колкото порция барий 23 23 Тук може би е уместно да се напомни, че съединенията на химическия елемент барий са отровни. Прилагат се при производството на бои, стъкло и в пиротехниката. — Б.пр. , твоите притеснителни злорадства, твоите каузи — не загубени, а отдавна обречени.“ Маунтолив му беше възразил през смях. „Няма значение, той си е наш, роден, освен това е по-велик от сбора на собствените си недостатъци.“ Но нашият приятел бе решил, че подобни сантименти не са по вкуса му. Ето че сега се усмихна, като си спомни ехидните му забележки по отношение на меланхолията, тревожната потиснатост и родното варварство. Но що се отнася до Маунтолив, тя го зареждаше — меланхолията; усещаше нещо като любовта на лисицата към дупката й в земята. Слушаше усмихнат и със спокойно снизхождение, докато приятелят му ораторстваше уж яростно срещу образа на родния му остров: „Ех, Англия! Англия, където членовете на Кралското дружество за защита на животните ядат месо по два пъти на ден, а нудистът се храни с вносни плодове насред снега. Единствената страна, която се срамува от бедността.“