Лоренс Даррелл - Маунтолив

— Е, Дейвид — каза сър Луис и потупа Маунтолив бащински по ръката. — Задължен съм ти за много неща. Днес никакво хъм-хъм тананикане, дори да е съвсем на място.

Поеха бавно по дългата извита стълба и слязоха в антрето, където шефът си сложи палтото и ръкавиците и се обади да дойде официалната му кола.

— Кога искаш да тръгнеш? — Гласът на стареца потрепери с неприкрито съжаление.

— На първи следващия месец, сър. Така ще имам достатъчно време да приключа с каквото трябва и да се сбогуваме.

— Значи няма да ме изчакаш първо аз да си тръгна, така ли?

— Сър, ако ми наредите, ще остана.

— Знаеш, че няма да го направя — отвърна му сър Луис, като поклати побелялата си глава, въпреки че в миналото беше вършил и по-лоши неща. — Никога.

Още веднъж си стиснаха ръцете сърдечно, а Мерит мина покрай тях, за да отвори тежката външна врата, тъй като слухът му бе доловил приплъзването и лекото стържене на вериги на гуми върху заледената алея. Навън ги посрещна силен порив на вятъра, примесен със сняг, който повдигна килимите от пода, после стихна. Посланикът нахлупи голямата си кожена шапка и пъхна ръце в маншона. После, приведен надве, прекрачи в зимната сивота. Маунтолив въздъхна и чу как часовникът в резиденцията внимателно прочисти прашното си гърло, преди да удари един.

Русия беше вече зад гърба му.

И Берлин беше покрит със сняг, но тук мрачното сърдито безсилие на руснаците бе заменено със злокачествена еуфория, която звучеше също толкова безнадеждно. Въздухът беше като наелектризиран от песимизъм и несигурност. В сиво-зеленикавата светлина на посолството Маунтолив стоеше, умислено заслушан в последните преценки за новия Атила, както и в ценната сводка за премерените твърдения, които през изминалите месеци изпълваха мраморнобялата хартия на официалните комюникета на отдел „Германия“, както и колоните на отдел „Политически оценки“. Нима не беше вече пределно ясно, че това общонационално упражнение по политически диаболизъм ще завърши, като хвърли цяла Европа в кръвопролития? Положението изглеждаше непреодолимо. Но съществуваше една надежда — че Атила може да се обърне на изток и да остави треперещия от страх Запад да се разкапва на спокойствие. Само да можеше двата черни ангела, надвиснали над европейското подсъзнание, да се сбият помежду си и да се самоунищожат… Съществуваше сериозна надежда, че такова развитие е възможно.

— Единствената надежда, сър — тихо се обади младият аташе не без известна наслада, толкова приятна е за част от човешкия ум възможността за тотално унищожение, като единствен лек за класическата досада на модерния човек. — Единствената надежда — повтори той. Крайни мнения, помисли си Маунтолив и се намръщи. Бяха го учили да ги избягва. Мисълта, че никога не трябва да се обвързва, се беше превърнала във втора природа за него.

Тази вечер беше поканен на една доста екстравагантна вечеря от младия шарже д’афер, тъй като посланикът отсъстваше по работа. След вечерята го заведоха в нашумялото кабаре „Танцфест“. Лабиринтът от осветени със свещи изби, чиито стени бяха облицовани със синя дамаска, бе изпълнен с огънчетата на стотици цигари, които блещукаха като светулки извън ярко осветения периметър на подиума, където плещест хермафродит с лице на нарвал танцуваше бавно „Макабрен фокстрот“. Облян в перлените капки пот на чернокожите саксофонисти, припевът се извиваше в истерична кода.

Песента представляваше възхитителен коментар върху следобедните дебати и под френетичната разпуснатост и страстна разпаленост на мелодията, Маунтолив като че ли долови нагласата на уж отживели цели — може би откъси от Тацит? Или пиршествата на воините на смъртта, поели към замъка Валхала? Неизвестно откъде, но тежката миризма на скотобойна се носеше наоколо въпреки крещящия блясък на лъскави тоалети и знаменца. Потънал в мисли, Маунтолив седеше сред белите спирали на дима от пури и наблюдаваше първичните като перисталтика движения на Черния гъз. Думите продължиха да се въртят в ума му отново и отново. „Страх срам не измива — каза си той мислено, — нито танц“, като продължи да съзерцава танцуващите, които се пръснаха, а светлините се смениха от зелено в златисто и после във виолетово.