Лоренс Даррелл - Маунтолив

Коктейлите бяха доста силни. Минаха на втория и тогава Маунтолив му каза:

— Всъщност, като идвах насам, си помислих дали не мога да купя от вас старата ви униформа, ако, разбира се, не е вече ангажирана. Бих могъл да я преправя да ми е по мярка.

— Униформа ли? — рече сър Луис. — Не бях помислил за това.

— Толкова са скъпи.

— Знам. И стават все по-скъпи. Но ще ти се наложи да изпратиш моята на препаратор за основен ремонт. Освен това никога не са по мярка около врата, нали знаеш. Заради ония шнурове. Май махнах няколко от украсата, за да мога да дишам. Слава Богу, че това тук не е монархия — единственото хубаво нещо. Рединготи и всичко останало, божичко? Ами не знам какво да ти кажа.

Дълго време умуваха по въпроса. Но ето че сър Луис се обади:

— Колко даваш? — И присви очи.

Маунтолив се поколеба миг-два, преди да отговори:

— Трийсет лири — каза го необичайно енергично и решително. Сър Луис вдигна ръце във въздуха, уж в недоумение.

— Само трийсет? Струвала ми е…

— Знам — отвърна му Маунтолив.

— Трийсет лири — замисли се шефът, беше готов да избухне. — Аз пък мисля, скъпо момче…

— Сабята е леко изкривена — прекъсна го Маунтолив неотстъпчиво.

— Нищо й няма — отговори сър Луис. — Кралят на Сиам я прещипа с вратата на личния си автомобил. Това е престижен белег. — Усмихна се още веднъж и продължи да се облича, като си тананикаше. Личеше си, че този пазарлък му доставя някакво абсурдно удоволствие. Обърна се рязко.

— Нека са петдесет — отсече. Маунтолив поклати глава умислено.

— Сър, това е твърде много.

— Четирийсет и пет.

Маунтолив се изправи и взе да крачи из стаята, забавляваше го очевидното удоволствие, което изпитваше старецът в този сблъсък на воли.

— Ще ви дам четирийсет — каза най-накрая и седна така, сякаш искаше да сложи точка на сделката. Сър Луис взе яростно да приглажда прошарената си коса с четките с тежки дръжки от полирана черупка на костенурка.

— Имаш ли нещо за пиене в твоето мазе?

— Всъщност, да, имам.

— Добре тогава. Ще ти дам униформата си за четирийсет, ако към сделката прибавиш една-две каси от… какво имаш? Намира ли ти се добро шампанско?

— Да.

— Отлично. Две… не, три каси от него.

И двамата се изсмяха, а Маунтолив продължи:

— Не е лесно да се пазари човек с вас. — Сър Луис остана доволен от този комплимент. Стиснаха си ръцете и посланикът понечи да си налее още от коктейла, когато неговият подчинен го спря: — Простете, сър, но това е вече трета чаша.

— И какво от това? — изрепчи му се старият дипломат, уж неразбрал намека. — Какво от това? — Много добре знаеше за какво става дума.

Маунтолив прехапа устна.

— Нали специално ме помолихте да ви предупреждавам навреме — каза с упрек в гласа. Сър Луис обаче се направи на още по-учуден.

— Какво лошо има в това да пийнеш нещо за отскок преди обяда, а?

— Ще бъдете в състояние единствено да си тананикате под носа — каза му Маунтолив навъсено.

— О, я стига, момчето ми! — рече сър Луис.

— Точно така ще стане, сър.

През последната година, в навечерието на пенсионирането си, посланикът беше започнал да пие доста, макар че никога не стигаше до крайност. В същия този период най-неочаквано разви нов тик. Стана му навик, когато е под въздействието на повечко коктейли, да си тананика със затворена уста, издавайки ниско, но непрекъснато жужене по време на приеми, с което си беше спечелил доста съмнителна слава. Самият той обаче не си даваше сметка за този навик и отначало с възмущение отричаше да има такова нещо. За най-голямо свое учудване обаче откри, че винаги си тананика с basso profundo мелодия от Марша на мъртвите от „Саул“ 20 20 Оратория от Хендел. — Б.пр. . Тя съвсем уместно прилягаше на живота му, прекаран в страшно отегчение от самотната компания на служители и колеги, както и на празноглави сановници. В известен смисъл това беше неговият отговор на положението, което сам подсъзнателно определяше като нетърпимо, особено през последните няколко години. Но беше благодарен на Маунтолив, че му обърна внимание и му помогна да преодолее този свой навик. Въпреки това винаги се чувстваше задължен да възрази на забележката на подчинения си.

— Хм! — измънка сър Луис и се нацупи възмутено. — Никога не съм чувал подобна глупост. — Но остави чашата и се върна пред огледалото, за да се увери в безупречността на тоалета си. — Както и да е — отсече, — време е да тръгвам. — Натисна звънеца и Мерит се появи с една гардения върху подноса. Сър Луис беше педант по отношение на цветята и много държеше да носи любимото си цвете в бутониерата, дори когато е облечен с tenue de ville 21 21 Всекидневно облекло (фр.). — Б.пр. . Жена му изпращаше цели кутии от Ница и Мерит ги складираше на студено в килера, за да бъдат разпределяни на порции с почти религиозно благоговение.