Лоренс Даррелл - Маунтолив

И пак наведе бледото си лице към своите кодове. Ето я, тънка, розова като мембрана хартия с ясно отпечатано съобщение. Маунтолив се отпусна на един стол и бавно го изчете два пъти. Запали цигара. Госпожица Стийл вдигна глава.

— Сър, позволете да ви поздравя.

— Благодаря — отвърна й той разсеяно. Протегна длани към електрическата печка за миг, колкото да стопли пръстите си, докато се беше отнесъл в мисли. Започваше да се чувства съвършено различен човек. Усещането го смая.

След малко вече изкачваше стълбите към кабинета си бавно и умислено, все още потънал в новото си сластно мечтание. Завесите бяха разтворени, което означаваше, че секретарката му е пристигнала. Той се загледа за миг в стражите, които крачеха напред-назад пред грейналия от снега вход с порта от ковано желязо, по която бе полепнал дебел слой лед. Докато стоеше така, с очи зареяни в един въображаем свят, който се простираше далеч от този необятен снежен пейзаж, секретарката му влезе. Усмихваше се победоносно.

— Най-накрая пристигна — каза тя. Маунтолив й се усмихна вяло.

— Да. Чудя се дали Негово превъзходителство ще се опита да ми попречи?

— Разбира се, че не — отвърна тя с категоричен глас. — И защо да го прави?

Маунтолив седна пред познатото му бюро и потърка брадичка.

— Самият той се маха оттук след около три месеца — продължи момичето. Изгледа го с любопитство, почти гневно, защото в мрачното му изражение не долови и следа от задоволство или удовлетворение. Дори щастливата съдба не можеше да разчупи заучената му сдържаност.

— Е — отвърна й той бавно, защото беше все още стъписан от сластния си блян и в плен на мисълта за незаслужен успех. — Ще видим. — Но ето че го обзе друга, още по-главозамайваща мисъл. Отвори широко очи и се загледа през прозореца. Разбира се, сега вече ще има възможност да действа, нали? Най-накрая дългият период на дисциплина, самообезличаване, прекомерна скромност и непрекъснато местене беше приключил. Това направо го стресна, но и развълнува. Чувстваше се, сякаш чак сега неговата истинска личност ще може да намери поле за изява, и все още под въздействието на тази примамлива илюзия, той се изправи, усмихна се на момичето и рече:

— Във всеки случай, трябва да поискам одобрението на Негово превъзходителство, преди да отговоря. Тази сутрин май не е на разположение, заключил се е да не го безпокоят. Но и утре е ден. — Тя взе да се суети край него с вид на разочарована, прибра табличката и извади ключа за личния му сейф.

— Много добре — отвърна механично.

— Нямаме бърза работа — продължи Маунтолив. Имаше усещането, че личният му живот се е прострял пред него и му предстои да се роди наново. — Едва ли екзекватурата ще пристигне скоро. И така нататък. — Но умът му вече препускаше по успоредните релси, които му казваха: „През лятото цялото посолство се премества в Александрия, в лятната резиденция. Ако можеше пристигането ми да съвпадне със…“

Но ето че наред с това вътрешно ликуване, го прониза и собствената му пресметливост. Маунтолив, като повечето хора, които нямат кого да обграждат с обич и нежност, проявяваше голямо сметкаджийство, щом станеше дума за пари. Колкото и неестествено да беше, той направо изпадна в депресия при мисълта за скъпата задължителна униформа, която изискваше новият му пост. Само преди седмица беше пристигнал каталогът от „Скинърс“, който препоръчваше доста по-скъпи униформи за служителите на Форин Офис.

Стана и влезе в съседната стая, за да се види с личния си секретар. Но вътре нямаше никого. Гореше електрическа печка. Запалена цигара димеше в пепелника до двата звънеца, отбелязани съответно с „Негово пре.“ и „Нейно пре.“. На бележника до тях секретарят беше написал със закръгления си женски почерк: „Да не се буди преди единайсет“. Това очевидно се отнасяше до „Негово пре.“, тъй като що се отнася до „Нейно пре.“, тя едва беше издържала шест месеца в Москва, преди да се оттегли сред удобствата и удоволствията на Ница, където изчакваше съпруга си да се присъедини към нея след пенсионирането си. Маунтолив загаси тлеещата цигара.

Би било безполезно да се обажда на шефа си преди обяд, тъй като сутрините в Москва връхлитаха сър Луис с пристъпи на жлъчна апатия, която често го правеше неподатлив на каквито и да било идеи. И тъй като на практика не можеше с нищо да накърни добрата съдба на Маунтолив, оставаше му единствено да покаже засегнато честолюбие, задето първият личен секретар не се е допитал най-напред до него, каквато е практиката. Както и да е. Маунтолив се оттегли във вече празния си кабинет и потъна в последния екземпляр на вестник „Таймс“, докато изчакваше със зле прикрито нетърпение часовника в канцеларията задъхано да бие дванайсет. След това слезе долу и отново се пъхна в резиденцията през дебело облицованата врата, като бързо крачеше с известно поклащане по лъснатите подове с техните меки архипелази от килими в неутрални цветове. Всичко миришеше на запуснатост и паркетин, завесите — просмукани от дим на пури. Пред всеки прозорец — пелена от завихрени снежинки.