Лоренс Даррелл - Маунтолив

На повърхността като че прозираше нещо диво и нарочно недодялано; но беше от онези стихотворения, които например един съвременен Катул би могъл да напише. Маунтолив се замисли, посърна. Преглътна и отново го прочете. В него имаше нещо от простичката красота на безочието. Загледа се умислено в стената на стаята и дълго остана така, преди да пусне листовете в един плик и да го адресира до Лейла.

През същия месец не се случиха други срещи, въпреки че един-два пъти Маунтолив се опита да телефонира на Пърсуордън в кабинета му. Но всеки път той или беше в кратък отпуск, или на посещение с неясна цел в Северна Англия. Независимо от това обаче Маунтолив изнамери телефона на сестра му и на няколко пъти я изведе на вечеря, тъй като за него тя представляваше много приятна и мила компания.

Отговорът на Лейла не закъсня — благодареше му за информацията и добавяше съвсем в неин стил: „Стихотворенията са великолепни. Но, разбира се, не бих искала да се запознавам с творец, от когото се възхищавам. Творчеството няма връзка с човека, така мисля аз. Но иначе се радвам, че ще идва в Египет. Вероятно Несим ще може да му помогне или може би той — на Несим? Ще видим.“

Маунтолив не разбра много смисъла на предпоследната фраза.

Следващото лято обаче летният му отпуск съвпадна с едно отиване на Несим до Париж и приятелите се срещнаха, за да се насладят заедно на картинните галерии и дори да планират съвместен излет за рисуване в Бретан. Неотдавна и двамата бяха започнали да се пробват в рисуването и като всички начинаещи изгаряха от ентусиазъм. И точно тук, в Париж, ненадейно попаднаха на Пърсуордън. Това се оказа наистина щастлива случайност Маунтолив много се зарадва, че ще може така непринудено да го запознае с Несим. Самият Пърсуордън беше доста преобразен и в превъзходно настроение, може би затова Несим много го хареса. Когато дойде време да се сбогуват, Маунтолив беше напълно убеден, че двамата се бяха сприятелили завинаги, поне добрата храна и блажените им мигове заедно го караха да мисли така. Той ги изпрати на гарата и същата вечер писа на Лейла върху лист от любимото си кафене: „С огромно съжаление ги качих на влака и само като си помисля, че тази седмица се връщам обратно в Русия! Направо сърцето ми се свива. Все повече и повече харесвам П., а и го разбирам по-добре. Сега съм по-склонен да отдам грубото му държане не толкова на някаква дебелащина, както ти бях писал преди, а на дълбоко прикритата му стеснителност или на някакво чувство за вина у него. Този път разговорите ни бяха наистина очарователни. Ако искаш, разпитай и Несим за него. Мисля, че той го хареса дори повече от мен. И така… какво? Празнота и дълго мразовито пътуване. О! Скъпа моя Лейла, да знаеш само колко много ми липсваш — ти и всичко, което си за мен. Чудя се кога ли ще се видим отново? Ако при следващия ми отпуск разполагам с повече пари, може да взема самолета и да дойда при теб…“

Още нямаше представа, че много скоро отново ще се върне в Египет — любимата си страна, на която разстоянието и изгнанието придаваха пленителния блясък на красив гоблен. Възможно ли е нещо толкова богато като паметта да мами? Това той никога не се запита.

Топлината от парното в балната зала на посолството беше плътна и тежка, поради което беше и толкова задушно. Сякаш въздухът беше предишан поне два пъти, но иначе именно тя контрастираше така приятно с мразовития пейзаж, осеян с борови дървета, който се виждаше през високите прозорци; снегът като че не валеше само в Русия, ами в целия свят. Не беше спирал от няколко седмици. Скованата до вцепенение сънливост на съветската зима ги беше погълнала до един. В света извън стените, които ги обграждаха, почти липсваше движение и шум. Тежкото маршируване на войнишки ботуши между двете паянтови караулки пред желязната порта заглъхваше бързо в зимната тишина. В градината клоните на дърветата се бяха привели още по-ниско под тежестта на сипещата се белота, но ето че един по един отскачаха нагоре, отмятайки снежната си завивка с беззвучни експлозии и блещукащи кристали, след което целият процес започваше наново — пухен бял товар от танцуващи снежинки, които се събираха върху клоните, притискаха ги като пружини, докато тежестта станеше непоносима.

Днес беше ред на Маунтолив да чете откъс от Библията. Застана на подиума, огледа всички, а от време на време, докато следяха думите му, лицата на подчинените и колегите му секретари като че се приближаваха към него в сумрака на балната зала; грееха с белота, сякаш никога не виждала слънце, и на него му се сториха като телата на заклещени жаби, обърнати с корема нагоре, които се носят по заснежено езеро и прозират през тънкото огледало от лед. Изкашля се в шепа и заразата мигом пробяга като вълна от прокашляния, които скоро утихнаха в мъртвата тишина на залата, и само шепотът на тръбите остана да съска приглушено. Днес всички изглеждаха навъсени и сякаш болни. Шестимата войници от охраната имаха абсурдно благочестиви физиономии, официалните костюми им стояха накриво, а перчемите им бяха като залепени за челата. Всичките бяха бивши морски пехотинци и лицата им ясно издаваха следи от махмурлук. Маунтолив въздъхна наум, като в същото време остави мелодичния си глас да реди красивите думи — непонятни за всички тях — от един откъс от Евангелието на свети Йоан, който специално си беше отбелязал с лентичка. Орелът на катедрата вонеше на камфор — не можеше да си представи защо. Както обикновено, посланикът си беше останал в леглото. През последната година беше занемарил задълженията си и както се оказа, за всичко разчиташе на Маунтолив, който пък беше доволен да ги изпълнява — правеше го с лекота и прецизност. Сър Луис вече дори не си даваше труд да се преструва, че физическото и духовно благополучие на повереното му паство го интересува. А и защо да го прави? След три месеца щеше да се пенсионира завинаги.