Лоренс Даррелл - Маунтолив

Пърсуордън — с нищо незабележителен човек, изглеждаше приятно нормален. Среден на ръст, с блед тен на лицето и подрязани мустаци, които описваха едва видима извивка над добре очертаната му уста. Той обаче до такава степен не приличаше на сестра си по цвят на кожата, та Маунтолив веднага реши, че великолепната тъмна коса на сляпото момиче трябва да е боядисана, макар да изглеждаше съвсем естествена, а и тънките й вежди бяха също така тъмни. Само очите биха могли да разкрият загадката на тази средиземноморска пигментация, но те, разбира се, липсваха драстично. Това беше глава на Медуза, слепотата й бе като на гръцка статуя — слепота, вероятно причинена от дълго и напрегнато взиране в слънцето и синята вода, взиране в продължение на векове. Изразът на лицето й обаче не беше равнодушен, а по-скоро мил и трогателен. Дългите извити копринени пръсти с меки възглавнички като на концертираща пианистка се движеха безшумно по дъбовата маса между тях, искаха да докоснат, да се уверят, да утвърдят — колебаеха се какви качества да припишат на гласа му. От време на време устните й се размърдваха беззвучно, като че наум си повтаряха чутите думи, за да доловят отново тяхната звънливост и значение, и тогава тя заприличваше на човек, който следи музиката от своя собствена партитура.

— Лиза, скъпа? — обади се поетът.

— Бренди и сода. — Тя му отговори с тихата празнота на гласа си — едновременно ясен и мелодичен, който можеше да произнесе със същата интонация „мед и нектар“. Двамата останаха така някак неловко, докато им донесат питиетата. Брат и сестра, седнали един до друг, сякаш готови да се отбраняват. Сляпото момиче пъхна едната си ръка в джоба на брат си. Така, малко неуверено, започна техният разговор, който завърши чак късно вечерта и който след това Маунтолив описа на Лейла съвсем точно благодарение на феноменалната си памет.

„Отначало той беше доста притеснен и побърза да се скрие зад любезна нерешителност. За най-голямо мое учудване научих, че го готвят за пост в Кайро следващата година, и веднага му разказах някои неща за моите приятели там, като му предложих да му дам препоръчителни писма, имайки предвид най-вече Несим. По всяка вероятност е бил леко стъписан от моя по-висок ранг, но това не продължи дълго; изглежда не носи на пиене, защото още след втората чашка показа острия си, но и забавен език. В този момент се показа един доста по-различен човек — странен и съмнителен, както се очаква от всеки писател, но с категорични мнения по много въпроси, някои от които не бяха никак по вкуса ми. Всички обаче звучаха някак доста лично. Сякаш извлечени от собствен опит, а не изказани, колкото да предизвикат недоумение. Ако се съди по възгледите му, той е старомоден реакционер и следователно mal vu 16 16 Гледан с лошо око (фр.) — Б.пр. от страна на събратята му от гилдията, които го подозирали в симпатия към фашистите; демонстрира отявлена нетърпимост към левичарската идеология, както и към всякакъв радикализъм, които са му дълбоко противни. Но изказваше мненията си с чувство за хумор и без да се горещи. Така например не успях да го предизвикам по въпроса за Испания. («Всички тия дребни бежови хора, които се натискат да загинат в името на клуб „Левичарски писания“!»)“

Маунтолив наистина беше леко шокиран от възгледите — така ясно и безапелационно изказани, тъй като по това време самият той споделяше преобладаващите егалитарни симпатии на деня, макар и в умерената либерализирана форма, която се толерираше в министерството. Нескриваното презрение, с което парадираше Пърсуордън, го правеше да изглежда страховит. „Признавам — написа й Маунтолив, — че не можах да го вместя в никаква конкретна категория хора.“ Но истината е, че той изказваше по-скоро мнения, отколкото отношение, както и някои стряскащи възгледи, които запомних специално за теб, например: „Работата на твореца, това е единственото задоволително отношение, което той може да има със своите съвременници, тъй като търси истинските си приятели сред мъртвите и неродените. Затова и не бива да се бърка в политиката, не му е работа. Трябва да се съсредоточи върху ценностите, а не върху провежданата политика. Днес всичко ми прилича на глупава игра на сенки, тъй като управлението е изкуство, а не наука, също както обществото е организъм, а не система. Най-малката му клетка е семейството и наистина роялизмът е най-правилната структура за него — тъй като кралското семейство е огледален образ на човешкото, законното обожание. Имам предвид нас, англичаните, с нашия по същество донкихотовски темперамент и духовна леност. За другите не знам. Що се отнася до капитализма, неговите грешки и недостатъци могат да бъдат излекувани с помощта на справедливо облагане с данъци. Трябва да преследваме не някакво въображаемо равенство между хората, а просто справедливост. Тогава обаче кралете ще си изфабрикуват някаква си тяхна философия, както направиха в Китай; а абсолютната власт на монархията е крайно неприемлива за нас, тъй като днес тя се радва на много слаба популярност. Както и диктатурата.