Лоренс Даррелл - Маунтолив

Но Лейла нямаше да е истинска жена, ако не беше проявила моментна слабост, което пък предопредели необикновения модел на техните отношения. Това стана със смъртта на мъжа й. Тя беше бързо последвана от едно романтично наказание, а то изтласка Лейла още по-навътре в самотата, която в стихиен момент на мечтание си бе въобразила, че може да напусне. И може би така стана по-добре, защото в противен случай загубата щеше да е по-голяма.

След телеграмата, с която му известяваше за смъртта на Фалтаус, последва мълчание; след това дойде писмо, което по нищо не приличаше на предишните й — пълно с колебания и двусмислия. „Сама съм учудена от собствената си нерешителност, която за мен се е превърнала в истинска агония. Много съм объркана. Искам да помислиш сериозно върху предложението, което ще ти направя. Анализирай го и ако в ума ти се появи и най-малката следа от неприязън, съмнение или скептицизъм, ще го забравим и повече никога няма да говорим за това! Дейвид! Днес се погледнах в огледалото с колкото е възможно по-критично и безмилостно око и в мен се прокрадна мисъл, която години наред си бях забранявала. Мисълта да те видя отново. Само че за нищо на света не мога да реша как и при какви условия може да стане това. Способността ми да виждам е покрита с черния облак на съмнението. Сега, когато Фалтаус е мъртъв, тази част се откъсна. Нямам друг живот освен онзи, който споделям с теб — животът на хартия. Колкото и да е жестоко, ние с теб сме като хора, които с всяка изминала година се отдалечават във възрастта си. Подсъзнателно вероятно съм желаела смъртта на Фалтаус, но никога не съм я искала, защото иначе как така тази надежда, тази илюзия ще се надигне у мен тъй внезапно? Снощи изведнъж ми хрумна, че все още, може би все още, ни остават само шест месеца или дори година, които да прекараме заедно, преди връзката да се скъса окончателно и завинаги в онзи, стария смисъл на думата. Глупости ли са това? Да! Няма ли всъщност само да те натоваря и затормозя, като пристигна в Париж, както възнамерявам да направя след два месеца? За бога, отговори ми веднага, разубеди ме, разбий на пух и прах напразните ми надежди, лудостта ми — защото дълбоко в себе си знам, че това е лудост. Но… да ти се наслаждавам още няколко месеца, преди да се върна тук и отново да поема по прашния път на предишния си живот: колко трудно човек се отказва от надеждата. Накарай ме да се опомня, моля те, но го направи сега, защото когато наистина дойда, искам да съм спокойна и да мога да гледам на теб (както е било през всички тези изминали години) като на нещо повече от приятел.“

Тя си даваше сметка, че не е честно да го поставя в това положение, но не беше в състояние да постъпи другояче. Тогава дали пък това не беше щастливата намеса на съдбата, която го предпази от взимането на едно толкова сложно решение — защото нейното писмо се озова на бюрото му със същата поща, с която пристигна и телеграмата на Несим, уведомяваща го за нейното разболяване? И докато той все още се колебаеше между избора на възможни отговори, пристигна и нейната пощенска картичка, написана със съвършено нов, разкрачен почерк, която окончателно го освобождаваше от всякакъв дълг към нея: „Не ми пиши, не и преди да мога да чета; сега съм бинтована от главата до петите. Случи се нещо много лошо и непоправимо.“

През това горещо лято конфлуиращата вариола — изобретена по всяка вероятност като най-жестокото лечение на човешката суета — успя да порази и погази всичко, което беше останало от прочутата й някогашна красота. Безсмислено беше да се преструва дори пред себе си, че това няма да промени живота й. Да, но как? Обзет от мъчителна нерешителност, Маунтолив изчакваше тя да поднови кореспонденцията помежду им, като само от време на време драсваше по няколко реда ту на Несим, ту на Наруз. Под краката му вече се беше отворила бездна.

Но ето че: „Странно изживяване е това да се погледнеш и да видиш как собственото ти лице е осеяно с дупки и свлачища — като пострадал от буря, иначе познат пейзаж. Боя се, че трябва да свикна с усещането, че приличам на стара вещица. И да го направя със собствената си воля. Разбира се, възможно е това да укрепи други страни на характера ми — както правят киселините — не, метафората ми убягна! Ох! Каква софистика, защото няма изход. И колко много се срамувам от предложенията, които се съдържаха в последното ми дълго писмо. Това тук не е лицето, с което мога да обикалям Европа, нито ще позволя да се почувстваш неловко заради обезобразената си позната. Днес си поръчах цяла дузина тънки черни забрадки, от онези, които бедните хора от моята религия носят до ден-днешен! Но това ми костваше толкова много, че се обадих на златаря си да дойде и отново да ми вземе мярка за нови гривни и пръстени. Напоследък толкова съм отслабнала. Нещо като награда за смелостта ми, както подкупват малките деца с бонбон, за да си глътнат горчивото лекарство. Бедният старец Хаим. Разплака се, докато ми показваше стоката си. Почувствах как сълзите му опариха пръстите ми. Но неизвестно защо, се разсмях. Гласът ми също се е променил. Толкова съм уморена от това лежане в затъмнени стаи. Черните забрадки ще ме избавят от затворничеството. Да, разбира се, че си мислех за самоубийство — кой не би го направил в това положение? Не, ще продължа да живея, но не за да се самосъжалявам. Или може би човешката суета не е, както си мислим, въпрос на живот и смърт, нито е повод за убийство? Трябва да вярвам в себе си и да бъда силна. Моля те, недей да се опечаляваш, нито да ме окайваш. Когато ми отговориш, нека писмата ти бъдат весели както преди, моля те.“