Лоренс Даррелл - Маунтолив

След което настъпи мълчание, преди отново да подновят кореспонденцията си, но ето че сега писмата й добиха ново качество — мъчително примирение. Отново се е оттеглила, така му написа, в имението, където живее заедно с Наруз. „Неговата нежна свирепост го прави идеален компаньон. Освен това понякога умът ми се размътва, не съм compos mentis 13 13 В пълно съзнание (лат.) — Б.пр. , и тогава с дни се скривам в малката лятна къща, спомняш ли си я? В края на градината. Там чета и пиша в компанията единствено на моята змия — духът на къщата сега е една голяма пепелява кобра, кротка като котенце. Тази компания ми стига. Освен това сега имам други грижи и други планове. Пустиня отвън и пустиня отвътре!“

„Ако взема да ти пиша глупости, когато умът ми е омагьосан от африт 15 15 Африт (араб.) — зъл демон или чудовище. — Б.пр. (както казват слугите), не ми отговаряй. Тези пристъпи продължават най-много ден-два.“

Така започна новата епоха. Години наред седеше в Карм Абу Гирг — ексцентрична забулена отшелница — и пишеше дълги прекрасни писма, умът й се рееше на воля из изгубените светове на Европа, в които той все още се чувстваше като турист. Но понякога се чуваха настоятелни молби като от едно време. Тя рядко поглеждаше напред към нови преживявания, а главно назад, към миналото, като човек, чиято памет за дребни неща трябваше да бъде непрестанно опреснявана. Пеят ли още цикадите при старата римска кула в Ним? Сена още ли е зеленикавожълта при Буживал? По време на празника на Сиена костюмите още ли са от коприна? А черешовите градини в Навара… Искаше да се увери в истинността на миналото, искаше да обърне поглед назад през рамо и при всяко свое пътуване Маунтолив търпеливо изпълняваше нейните молби. Онази малка маймунка у Рембранд — дали наистина я е видяла, или си въобразява, че я има в платната му? Не, съществува, уверяваше я той, съвсем посърнал. Много рядко се появяваше и молба, свързана с нещо ново. „Интересът ми беше силно възбуден от едни стихотворения във «Валюс» (септемврийския брой), подписани от Лудвиг Пърсуордън. Нещо съвършено ново и силно. Тъй като следващата седмица заминаваш за Лондон, моля те, разузнай повече за него. Германец ли е? Същият автор ли е, който беше написал онези два доста странни романа за Африка? Името е същото.“

Именно тази нейна молба за пръв път отведе Маунтолив при поета, който по-късно щеше да играе важна роля в живота му. Въпреки почти френското благоговение, което питаеше към хората на изкуството (под нейно въздействие), името на Пърсуордън му направи впечатление като крайно неблагозвучно, почти комично, когато го изписа върху адресираната до него пощенска картичка, която изпрати чрез издателите му. Цял месец — никакъв отговор, но тъй като беше в Лондон за тримесечен инструктаж, можеше да си позволи да чака търпеливо. Когато отговорът пристигна, той направо се стъписа, тъй като беше написан върху познатите му бланки на Форин Офис; постът на Пърсуордън, както изглежда, бе на младши сътрудник в отдела по култура! Веднага му се обади по телефона и беше приятно изненадан от любезен и сдържан глас. Очакваше по-скоро някой агресивен и невъзпитан младок, затова изпита истинско облекчение, щом долови нотка на интелигентност в овладяния глас на Пърсуордън. Уговориха се да се срещнат същата вечер за по едно питие в „Компасис“, близо до моста Уестминстър, и Маунтолив очакваше срещата с нетърпение, колкото заради Лейла, толкова и заради себе си, тъй като възнамеряваше да й опише нейния поет в най-големи подробности.

Валеше сняг на пресекулки, който се стопяваше при допира с тротоара, но оставаше за по-дълго върху яките и шапките. (Една снежинка върху миглите и светът засияваше в блестящите багри на призмата.) Навел глава, Маунтолив зави зад ъгъла точно когато една млада двойка влизаше в бара на „Компасис“. Момичето, което се обърна с лице към компаньона си през рамо, докато вратата се отваряше, носеше кариран шал в ярки цветове и бяла брошка. Топлата светлина от лампите обля широкото й бледо лице с шлем от тъмна къдрава коса. Тя беше поразително красива — красота, чието удивително спокойствие Маунтолив не можа веднага да си обясни. После забеляза, че е сляпа, тъй като лицето й бе леко вдигнато нагоре към придружителя й също като на човек, който не може да се ориентира за целта — очите на другия. Остана така цял миг, после компаньонът й каза нещо през смях и я побутна напред към бара. Маунтолив влезе по петите им и ето че вече стискаше топлата твърда десница на Пърсуордън. Сляпото момиче, по всичко личеше, беше негова сестра. След известно време на притеснение и припряност те се разположиха до пламтящата камина в ъгъла и си поръчаха питиета.