Лоренс Даррелл - Маунтолив

От Прага, Осло и Берн писмата на тази кореспонденция прелитаха напред-назад, като ту набъбваха, ту изтъняваха по размер, но оставаха винаги верни на ума, който ги направляваше — живия, предан докрай ум на Лейла. Докато възмъжаваше, Маунтолив откри, че тези дълги писма на гальовен английски или сдържан френски са му от голяма полза и представляват огромно предизвикателство. Тя му подхвърляше идеи, които бързо покълваха в рохката почва на професионалния му живот, чиито изисквания се свеждаха до проявата на чар и сдържаност — също както градинар забива в земята подпори за пълзящото благовонно секирче. Ако една любов умреше, на нейно място израстваше нова. Лейла се превърна в неговия единствен наставник и довереник, единствен източник на насърчение. И именно за да посрещне тези нейни изисквания, той се научи да пише добре на английски и френски. Научи се да цени неща, които нормално стояха извън кръга на неговите интереси — живопис и музика. Осведомяваше се, за да може да й пише.

„Казваш, че следващия месец ще бъдеш в Загреб. Моля те, посети и ми опиши… — така му пишеше. Или пък: — Какъв късмет, че ще минеш през Амстердам; в момента там има ретроспективна изложба на Паул Клее, отзивите за нея във френската преса са повече от отлични. Моля те, отбий се да я разгледаш и съвсем честно ми пиши какви са впечатленията ти, дори ако не са добри. Самата аз никога не съм виждала негов оригинал.“ Това беше пародия на любов, пародията на Лейла, флиртуване на умовете, в което ролите бяха разменени; защото тя беше лишена от богатствата на Европа и сега се хранеше единствено с дългите му писма и колети с книги, които поглъщаше ненаситно. Младият мъж правеше всичко възможно да задоволи тези нейни желания и ето че ненадейно откри досега заключените за него светове на живописта, архитектурата, музиката и литературата, които разтвориха цялото му същество. Така че тя успя да му даде едно почти безплатно образование в свят, в който той никога не би могъл да се ориентира сам. И докато предишната зависимост на младежките му години бавно излиняваше, нова изникна на нейно място. Маунтолив, в най-точния смисъл на думата, беше открил жената на своето сърце.

Старата му любов постепенно преминаваше във възхищение, също както чисто физическият му копнеж по нея (така болезнен в началото) се превърна във всепоглъщаща и лишена от индивидуалност нежност, която, вместо да изчезне заедно с отсъствието й, се подхранваше от него. След няколко години тя вече можеше да си признае: „Сега, в писмата, се чувствам някак по-близо до теб, отколкото се чувствах, преди да се разделим. Защо е така?“ Но тя, разбира се, знаеше защо. Въпреки това побърза да добави, за да остане докрай честна: „Това чувство не е ли малко нездравословно? На хора отвън би изглеждало дори доста патетично или дори смешно — кой може да каже? И тези дълги писма, Дейвид — не са ли те като сладко-горчивите отношения на Сансеверина с нейния племенник Фабрицио? Често се чудя дали не са били любовници — тяхната близост е толкова пламенна и интимна. Но Стендал никъде не намеква за такова нещо. Ще ми се да познавах Италия. Дали пък на стари години твоята любовница не се е превърнала в лелка? Не ми отговаряй, дори да знаеш истината. Все пак в известен смисъл е истинско щастие, че двамата сме сами, с големи пусти, непопълнени празнини в сърцата — като първите карти на Африка? — и все още имаме нужда един от друг. Искам да кажа — ти като единствено дете, което трябва да мисли за майка си, и аз — аз, разбира се, имам доста грижи, но живея в много тясна клетка. Твоето описание на балерината и любовната ти афера с нея беше доста забавно и трогателно; благодаря ти, че го сподели с мен. Внимавай, скъпи ми приятелю, не наранявай чувствата си.“

Такава беше тяхната взаимност и разбирателство, че той можеше да й каже всичко, без да й спестява подробности от онези малко на брой лични истории, които го занимаваха: любовната връзка с Гришкина, която за малко да го вкара в преждевременен брак; нещастният му копнеж по любовницата на един посланик, която го изложи на опасността от дуел, а може би и позор. Ако това й причиняваше някакви страдания, тя ги скриваше от него, пишеше му само за да го съветва и утешава с отзивчивостта на очевидната си непредубеденост. Бяха откровени един с друг, но понякога нейните преднамерени реплики го шокираха с разсъжденията за самонаблюдение, което хората признават на хартия само когато няма с кого да споделят. Както когато му написа: „Шокирах се, искам да кажа, след като неволно зърнах голото тяло на Несим — изпълни огледалото, слабият източен бял гръб, който така приличаше на твоя, както и слабините. Седнах и за най-голямо мое учудване се разплаках, защото изведнъж се запитах дали моята привързаност към теб не се корени някъде тук, в плахите кръвосмесителни желания, скрити дълбоко в сърцето ми; знам толкова малко за тайните на секса, които сега се изследват така усърдно от докторите. Техните открития ме изпълват с опасения. След това се запитах дали пък у мен няма нещо от същността на вампира, задето така дълго съм се вкопчила в теб, сякаш стоя и все те дърпам за ръкава, докато ти сигурно отдавна вече си ме надживял. Ти как мислиш? Пиши ми, Дейвид, успокой ме, докато целуваш малката Гришкина, нали ще го направиш? Слушай, изпращам ти една неотдавна направена снимка, за да прецениш колко съм остаряла. Покажи й я и й кажи, че от нищо не се боя така, както от неоснователната й ревност. Сигурна съм, че след един поглед към снимката ще й олекне на сърцето. Не бива да забравям да ти благодаря за телеграмата по случай рождения ми ден — това ме накара да си спомня за вас двамата с Несим, как седите на балкона и разговаряте. Сега той е богат и независим и рядко се отбива при нас. Твърде зает е с важните си градски дела. Въпреки това… знам, че усеща бездната на моето отсъствие, както бих искала да я усещаш и ти, по-силно, отколкото докато живеехме в обятията си. С него си пишем често, надълго и нашироко. Нашите умове работят в синхрон, като дубльори, но сърцата си сме пуснали на свобода — да обичат, да пораснат. Чрез него вярвам, че един ден ние, коптите, ще възвърнем полагащото ни се място в Египет — но стига вече за това…“ Ясни, спокойни, пълни с живот, думите се лееха в този едър равен почерк върху хартия за писма с различен цвят, писма, които той отваряше нетърпеливо в някой отдалечен ъгъл на градината в легацията, изчиташе ги и с отговор, едва оформен в ума му, бързаше да й пише и да запечата плика навреме, за да хване следващия чувал на отпътуващата поща. Усещаше, че е зависим от това приятелство, и все още повтаряше като по образец: „Моя най-скъпа любов“, в началото на всяко писмо, макар че в повечето от тях споделяше, да речем, впечатления за изкуството, за любовта (неговата любов) или за живота (неговият живот).