Лоренс Даррелл - Маунтолив

Сбогуваха се при ферибота, тримата се прегърнаха — дълга, прощална прегръдка. Беше свежо, звънливо утро, ниско плъзналата мараня размиваше очертанията на голямото езеро. Несим беше поръчал кола, която сега стоеше под една палма по-нататък — черна потрепваща точка. Преди да стъпи на борда, Маунтолив се огледа с неспокойни, обезумели очи, сякаш искаше завинаги да попие всички подробности на пейзажа, и тези три лица, които му се усмихваха и му пожелаваха късмет на родния му език и на своя.

— Ще се върна пак! — извика им той, но в тона му тя долови безпокойство и болка. Наруз размаха ръка за поздрав и се усмихна накриво, докато Несим прегърна Лейла през рамо и помаха. Много добре си даваше сметка как се чувства тя, въпреки че не беше в състояние да намери думи за толкова двусмислени, за толкова истински чувства.

Корабът потегли. Свърши се. Край.

Назначението му пристигна в късната есен. Беше доста озадачен, като разбра, че е акредитиран в легацията в Прага, тъй като вече беше дал да се разбере, че след като бе посветил толкова време да усъвършенства арабския си, очаква да се озове в консулство някъде в Леванта, където специалните му познания ще могат да намерят приложение. Но въпреки първочалната изненада прие съдбата си с готовност и така влезе в сложната игра на „музикални столове“ 12 12 Игра с музика, при спирането на която участниците бързат да заемат място на първия възможен стол. — Б.пр. , която Форин Офис играеше с неповторима вещина и хладнокръвие. Единственото утешение, макар и слабо, беше, че абсолютно всички, на които им предстоеше първо назначение в чужбина, знаеха също толкова малко от езика и политиката на страната, в която трябваше да заминат. Заедно с него в отдела бяха двама специалисти по японски език и политика и трима — по Латинска Америка. Всички до един цупеха тъжно физиономии пред чудатостите на чешкия език и мрачно съзерцаваха през прозореца снежния пейзаж навън, потънал в истинска тържествена славянска мирова скръб. Да, вече беше дипломат.

Беше успял да се види с Лейла няколко пъти в Александрия — срещи повече тревожни и смутени, отколкото вълнуващи, заобиколени от наложителната за тях секретност. Би трябвало да се чувства като младо нетърпеливо кутре, ала по-скоро се чувстваше като мерзавец. Само веднъж бе посетил имението на Хоснани по време на кратък отпуск от три дни — и ето че отново беше попаднал под старата магия на обстоятелствата и самото място; но за толкова кратко — като мимолетно сияние от големия пожар през миналата пролет. Лейла му се стори поувехнала, сякаш оттеглила се от орбитата на един свят, който следваше собствения си ход, беше отстъпила дори от неговите спомени за нея. Сега на преден план в новия му живот се бяха струпали скъпите пъстроцветни играчки на професията му — банкети и годишнини, както и нови за него прояви, които изискваха определен начин на поведение. Концентрацията му взе да се разсейва в много посоки.

За Лейла обаче нещата стояха другояче; тя беше съсредоточила усилията си в своето собствено превъплъщение, в това да влезе в новата си роля, която бе репетирала пред себе си наум всеки божи ден, и за свое най-голямо удивление беше установила, че с искрено нетърпение очаква раздялата им да стане окончателна и старата им връзка да се скъса. Също като актьор, несигурен в новата си роля, който трескаво очаква да произнесе първата си реплика. Така тя копнееше за това, от което най-много се страхуваше — думата „сбогом“.

Но заедно с първото му тъжно писмо от Прага нещо като въодушевление се надигна у нея, защото сега най-накрая щеше да е свободна да притежава Маунтолив така, както сама желаеше — ненаситно в мислите си. Разликата във възрастта им — пропаст, която се разширяваше като между плаващи ледени блокове — бързо отдалечаваше телата им от възможността да поддържат връзката си. Нямаше постоянство в летописите на плътта с техния език на обещания и нежности; те бяха компрометирани от нейната вече прецъфтяла красота. Но тя си даваше сметка, че вътрешните й устои са достатъчно здрави, за да го задържи до себе си поне в едно, в онова много специално отношение, което е най-скъпо на зрелостта, стига да има куража да замени сърцето с ума. Нито пък грешеше, като смяташе, че ако биха могли на воля да се радват на страстта си, връзката им нямаше да издържи повече от година. Докато разстоянието, както и необходимостта да прехвърлят отношенията си върху друга плоскост, щеше да има ефекта на освежаване на собствените им представи един за друг. За него образът на Лейла не се разми, а преживя нова и много вълнуваща промяна, когато се прояви върху хартия. Тя винаги успяваше да е в крак с неговото израстване и това се виждаше от дългите й, красиви, пламенни писма, които издаваха, че копнежът й е все така неутолим като всичко друго, което иначе само близостта би могла да излекува: копнежът по приятелство, страхът да бъдеш забравен.