Лоренс Даррелл - Маунтолив

— Спомням си.

— Да не говорим за това, че дори в гробницата на Мухаммад — продължи Лейла — има една празна стая, запазена за тялото на Исус. Според пророчеството той трябва да бъде погребан в Медина, самия извор на исляма, спомняш ли си? Тук, в Египет, никой не таи други чувства, освен на дълбоко уважение и любов към християнския Бог. Дори в наше време. Попитай когото и да е, попитай всеки мюезин. (Все едно да кажеш: „Попитай всеки, който казва истината“ — защото се смята, че никой нечист човек, пияница, луд или пък жена не е достоен да призове мюсюлманите за молитва.)

— Вие още пазите кръстоносеца в сърцето си — каза тихо Несим с ирония, но и с усмивка, която продължаваше да играе върху устните му. Обърна се, пое безшумно между лехите с рози, остави ги насаме. Лейла веднага потърси с ръка познатата й длан.

— Не обръщай внимание на всичко това — каза му тя спокойно, вече с друг глас. — Един ден ние пак ще намерим пътя към центъра на нещата със и без ваша помощ! Имаме стари традиции!

Седнаха за малко един до друг върху отломък от повален мраморен блок, разприказваха се за други неща, винаги забравяха тези важни въпроси, когато са сами.

— Колко тъмно е тази нощ. Виждам само една-единствена звезда. Което означава, че има мараня. Знаеш ли, че според исляма всеки човек си има собствена звезда, която се появява при раждането му и угасва при смъртта му? Може би това е твоята звезда, Дейвид Маунтолив?

— Или твоята?

— Прекалено ярка е, за да е моя. Звездите избледняват, нали разбираш, когато човек остарява. Моята трябва да е доста бледа, защото трябва да е минала средната възраст. А когато ни напуснеш, тя ще избледнее още повече. — И двамата се прегърнаха.

Започнаха да говорят за плановете си да се срещат колкото е възможно по-често, за неговото намерение да се върне, щом успее да вземе отпуск.

— Но няма да си задълго в Египет — каза тя с почти фатален поглед и усмивка. — Скоро ще получиш назначение, нали? Чудя се, къде ли? Ще ни забравиш — не, не, англичаните остават винаги верни на старите си приятели, нали така? Целуни ме.

— Нека не мислим за това точно сега — отвърна й Маунтолив. Наистина, чувстваше се съвършено безсилен да посрещне тази раздяла хладнокръвно. — Да поговорим за други неща. Виж, вчера бях в Александрия и дълго обикалях, докато намеря нещо подходящо за подарък на Али и другите прислужници.

— И какво откри?

В куфара в стаята си имаше вода от Мека в запечатани сини шишенца от свещения извор Замзам. Искаше да им ги даде като pourboires 11 11 Бакшиш (фр.) — Б.пр. .

— Как смяташ, дали ще погледнат с добро око, като е от неверник? — попита колебливо, но Лейла беше очевидно възхитена.

— Чудесна идея, Дейвид. Колко уместно и колко тактично от твоя страна! О, какво ще правим, като си отидеш? — Той се почувства поласкан, но заедно с това някак глупаво и нелепо. Възможно ли е да дойде време, когато двамата няма да се прегръщат както досега, няма да седят един до друг, хванати за ръка в мрака, и да усещат как в тишината пулсът им тихо отмерва времето — опустелите полета на отминали преживявания? Отпъди мисълта от ума си, едва се съпротивяваше на трънливата истина. Но ето че тя пак се обади: — Не се бой от нищо. Вече съм планирала нашите отношения за години напред; не се усмихвай — може да се окаже, че е дори по-добре, когато спрем да се любим и започнем да… какво? Не знам — някак като си мислим един за друг от неутрална позиция, искам да кажа като влюбени, които са били принудени да се разделят, които по всяка вероятност никога повече няма да се любят. Ще ти пиша често и тогава ще започне нещо като нова връзка.

— Моля те, спри — каза й той, защото усети как го обзема отчаяние.

— Защо? — отговори му тя, усмихна се и леко докосна с устни слепоочието му. — Аз съм по-опитна от теб. Ще видим. — Под привидната й безгрижност обаче той можеше да усети нещо здраво, устойчиво и трайно — самата същност на обиграност, която му липсваше. Той беше сърцат човек, а само сърцатите посрещат несгодите мъжествено. Но в нощта, преди да си замине, тя въпреки обещанието си не влезе в стаята му. Беше достатъчно зряла жена, за да знае, че е по-добре да изостри болката от раздялата, защото само така тя щеше да продължи по-дълго. И неговият посърнал поглед и отпаднал вид по време на закуската я изпълниха с неотслабващо задоволство при вида на очевидното му страдание.

Когато той потегли, Лейла тръгна с него към ферибота, но в присъствието на Наруз и Несим личните разговори бяха невъзможни и тя отново се зарадва на това. Всъщност нямаше какво повече да си кажат. А и тя, макар и интуитивно, искаше да избегне досадните повторения на едно и също, които са част от любовните отношения и които в крайна сметка ги изхабяват. Предпочиташе образът му да остане неопетнен и отчетливо на фокус, защото единствено тя си даваше сметка, че тази раздяла сочи определена тенденция, че е един вид предшественик на друга раздяла, много по-окончателна и безвъзвратна, раздяла, която — ако връзката им трябва да остане само в полето на изписаните върху хартия думи — можеше да завърши с това да изгуби Маунтолив. Не можеш да напишеш повече от десетина писма, без да почнеш да се чудиш какво още да кажеш. Най-силното човешко изживяване е и най-ограничено в словесния си израз. Думите убиват любовта, както убиват и всичко друго. Вече бе планирала да премести връзката им в друга, по-богата плоскост, но Маунтолив беше все още прекалено млад, за да се възползва от това, което тя беше в състояние да му предложи — съкровищата на въображението. Първо трябваше да му даде време да порасне. За себе си знаеше съвършено ясно, че го обича силно, но в същото време и че е способна да се затвори в себе си и никога повече да не го види. Нейната любов беше овладяна, беше надмогнала загубата на своя обект — а с това и собствената си смърт! Тази мисъл, дълбоко врязана в ума, й даваше огромно предимство спрямо него, защото той продължаваше да се мята в бурното море на собствените си непоследователни, объркани чувства, желания, себелюбие и всички други младежки безпокойства на незрялата любов, докато тя вече извличаше сила и самоувереност от самата безнадеждност на собствения си случай. Гордият й дух и интелектът й я захранваха с нова, неподозирана сила. Една част от ума й съжаляваше, че Маунтолив си отива толкова скоро, макар да се радваше, че той страда, докато тя беше подготвена никога повече да не го види, и което е повече — знаеше, че вече го притежава, и по един парадоксален начин й беше лесно да се сбогува с него.