Лоренс Даррелл - Маунтолив

Наруз отстъпи назад по коридора, излезе на балкона, където остана миг, помъчи се да преглътне сълзите си, преди да извика: „Тате!“ Гласът му беше писклив и нервен като на ученик. Веднага лампата в стаята на баща му светна, едно чекмедже се затвори и той чу изскърцването от колелата с гуми върху дъсчения под. Изчака една много дълга секунда и след малко проехтя познатото му сприхаво изръмжаване: „Наруз!“, което му показа, че всичко е наред. Той си издуха носа в ръкава и забърза към спалнята. Баща му седеше с лице към вратата и с книга в скута.

— Мързелив хайванин — каза му той, — не можах да те събудя.

— Съжалявам — отвърна Наруз. Изведнъж се беше развеселил.

Толкова голямо беше облекчението му, че ненадейно му се прииска да бъде унижаван, руган, малтретиран. — Да, мързелив хайванин, безмозъчна свиня, прогнила плява — допълни енергично, като се надяваше да предизвика баща си да продължи с обидните упреци. Усмихваше се. Жадуваше да се потопи в гнева на болния мъж.

— Сложи ме да легна де! — сопна му се инвалидът и синът му се наведе с чувствена нежност, вдигна изнемощялото тяло от инвалидната количка и почувства лекота от това, че то все още диша…

Но как Маунтолив можеше да знае всичко това? Той само забеляза една сдържаност у Наруз, която липсваше у приветливия усмихнат Несим. А що се отнася до баща им, той и от него се притесняваше — с тази негова болна, вечно сведена надолу глава и самосъжалението, което издаваше гласът му. Но за нещастие имаше и друг конфликт, който трябваше все някак да намери своето разрешение, но точно тогава Маунтолив съвсем неволно го задълбочи, като направи един от онези гафове, от които дипломатите — повече от всяко друго съсловие — се боят и треперят, а споменът за тях може да ги държи будни по цели нощи години наред. Беше съвършено нелепа грешка на езика, но именно тя даде повод на болния съпруг да избухне — нещо, което Маунтолив знаеше, че е типично за него. Всичко се случи на масата по време на вечеря и отначало компанията се разсмя весело, а в кръга на тяхното общо забавление нямаше и следа от обида, с изключение на едно усмихнато възражение от страна на Лейла: „Но, скъпи Дейвид, ние не сме мюсюлмани, а християни като теб.“ Той, разбира се, го знаеше много добре, но как можа да остави думите да се изплъзнат от устата му? Беше една от онези ужасни реплики, които, веднъж изречени, изглеждат непростими, но и непоправими. Несим обаче я посрещна по-скоро със задоволство, отколкото с обида, и с присъщата си тактичност не си позволи да се изсмее гръмогласно, без преди това да докосне китката на приятеля си, да не би по някаква случайност Маунтолив да си помисли, че смехът му е насочен към него, а не просто към неволно допуснатата грешка. Въпреки това, след като смехът стихна, по каменното изражение на мъжа в инвалидната количка, който единствен не се засмя, Маунтолив веднага усети, че е отворил стара рана.

— Не виждам нищо смешно. — Пръстите пощипваха лъскавите странични облегалки. — Абсолютно нищо. Тази грешка изразява много точно британската гледна точка — гледната точка, с която ние, коптите, е трябвало винаги да се съобразяваме. Преди те да дойдат в Египет, никога не е имало никакви разногласия между нас и мюсюлманите. Англичаните подкокоросаха мюсюлманите да ни намразят, да ни дискриминират. Да, Маунтолив, англичаните. Запомни го.

— Съжалявам — изпелтечи Маунтолив, като все още се мъчеше да изкупи грешката си.

— Аз обаче не! — отсече инвалидът. — Много добре, че стана дума, че открито спомена този въпрос, защото коптите го носят ето тук, в отчаяните си сърца. Англичаните насъскаха мюсюлманите да ни потискат. Прочети Предписанието им. Поговори с твоите сънародници за коптите и веднага ще доловиш тяхното презрение и омраза към нас. Те заразиха мюсюлманите с нея.

— О, сър, сигурно е така! — обади се Маунтолив, сгърчен в опита си да поднесе извинение.

— Сигурно, я! — отсече с тържествен глас болният мъж и поклати глава върху тънкия си изкривен врат. — Ние знаем каква е истината. — Лейла направи някакъв неубедителен неволен жест, почти сигнал, за да спре съпруга си, преди да се впусне надълго и нашироко в пламенна тирада, но той не й обърна никакво внимание. Отпусна се назад, дъвчеше къс хляб, после смотолеви: — Но какво знаеш ти, какво знаят англичаните и дали изобщо коптите ги интересуват? Неясна религиозна ерес, така си мислят, дегенерирал език за богослужение, който е безнадеждно объркан от вмешателството на арабския и гръцкия. Винаги е било така. Когато първите кръстоносци завзели Йерусалим, било изрично наредено нито един копт да не припари в града — нашия Свещен град. Толкова неспособни били тези западни християни да направят разлика между мюсюлманите, които ги победили в битката при Аскалон, и коптите — единственият клон на християнската църква, който е напълно интегриран в Ориента! И тогава вашият добър епископ на Солсбъри открито заявил, че според него тези ориенталски християни са по-лоши и от неверниците, а кръстоносците това и чакали, за да ги избият с радост. — Мрачното огорчение премина в жестока усмивка, която огря лицето му за миг. Но ето че обичайното му навъсено изражение на виновно куче се появи отново, той облиза устни и пак се хвърли в спора, чиято тема — Маунтолив си даде сметка чак сега — очевидно не му беше давала мира още от първия ден на неговото пристигане. Несъмнено отдавна беше носил в себе си този разговор, изчаквайки подходящ момент, за да го започне. Наруз гледаше баща си с разбиране и обожание, чертите на лицето му имитираха неговото изражение според изречените слова — гордост при думите „нашия Свещен град“, гняв при „по-лоши и от неверниците“. Лейла седеше пребледняла и умислена, извърнала поглед към балкона. Само Несим изглеждаше съвсем сериозен, но и във ведро настроение. Наблюдаваше баща си със симпатия и уважение, но без видимо вълнение. Почти се усмихваше.