Лоренс Даррелл - Маунтолив

Имаше и други случки, може би не толкова приятни, но също така показателни за нравите в Египет. Една ранна сутрин Маунтолив стана свидел на кратко спречкване във вътрешния двор, точно под прозореца му. Мургав младеж, доста притеснен, стоеше изправен пред един непознат за него Наруз — гледаше навъсено и враждебно, с немигащ нагъл поглед в сините си очи. Докато си четеше в леглото, Маунтолив беше чул думите: „Господарю, това не беше лъжа“, изречени на два пъти с тих отчетлив глас, след което се надигна и отиде до прозореца точно навреме, за да види как Наруз, който повтаряше приглушено и натъртено, стиснал думите между зъбите си така, че те излизаха като съскане: „Ти пак излъга“, след което направи нещо, от чиято физическа бруталност Маунтолив потрепери, защото неговият домакин извади нож от пояса си и отряза парче от меката част на ухото на момчето. Направи го бавно и съвсем безшумно, както човек би отрязал чепка грозде с градинарски нож. Кръвта рукна и обагри шията на слугата, но той не се помръдна от мястото си. „Сега си върви — заповяда му Наруз със същото сатанинско съскане — и кажи на баща си, че за всяка лъжа ще отрязвам парче от месото ти, докато стигнем до истинската част, онази част, която не лъже.“ Момчето залитна и хукна да бяга, изохка и изчезна. Наруз избърса острието на ножа в торбестите си панталони и тръгна да се изкачва по стълбите, като си подсвиркваше. Маунтолив беше слисан!

А после (разнообразието на подобни случки беше онова, което най-много го объркваше), същия този следобед, докато двамата с Наруз яздеха, стигнаха до края на имението, откъдето започваше пустинята, и точно на това място видяха огромно свещено дърво, цялото обкичено с ex-voto 7 7 Дар, дарение, което се прави според даден обет. — Б.пр. от бездетни жени и страдащи хора от селото. От всяко клонче като че бяха пораснали стотици потрепващи на вятъра парцалчета. Наблизо се намираше и гробницата на някакъв стар отшелник, отдавна умрял, чието име дори беше забравено от всички, освен може би неколцина по-стари селяни. Порутената гробница обаче продължаваше да е място за поклонения и молитви както за мюсюлмани, така и за копти. Там Наруз слезе от коня и каза с най-небрежния си тон:

— Тук винаги казвам по една молитва. Хайде да се помолим, какво ще кажеш?

Маунтолив се смути, но слезе от коня, без да каже дума, двамата застанаха един до друг пред прашната малка гробница на незнайния светец и Наруз вдигна очи към небето — лицето му изразяваше демонично смирение. Маунтолив го имитираше буквално, сви дланите си като чаша и ги постави върху гърдите си. После и двамата сведоха глави и започнаха да се молят. След известно време Наруз изпусна дъх в продължително тихо изсъскване, като че ли с облекчение, и прокара пръсти надолу през лицето си в жест, който означаваше, че по този начин поема благословията, която идва в резултат на молитвата. Маунтолив направи същото. Беше силно развълнуван.

— Добре. Помолихме се — отсече решително Наруз, след което отново се метнаха на конете и поеха през полята, смълчани под грейналото слънце, и само нагнетателните помпи нарушаваха тишината, докато смучеха и хриптяха, изпомпваха водата от езерото, за да тръгне по напоителните канали. В края на просторните сенчести плантации попаднаха на друг, по-познат звук — шептенето на дървените водни колела, така наречените сакии на Египет, и ето че Наруз килна глава, наостри одобрително слух и се заслуша във вятъра.

— Чуй! — каза. — Чуй, това са сакии. Знаеш ли тяхната история? Или поне това, което хората от селото разказват? Александър Велики имал магарешки уши, но само един човек знаел тази негова тайна. Неговият бръснар, който бил грък. Ала трудно се пази тайна, ако си грък! Затова бръснарят, за да му олекне на душата, излязъл насред полето и казал тайната на тези сакии. Оттогава колелата тъжно си подвикват едно на друго: „Александър има магарешки уши“. Не е ли странно? Несим казва, че в музея в Александрия има портрет на Александър с рогата на Амон и може би оттам идва тази легенда. Никой не може да знае.

Продължиха да яздят, умълчаха се за малко.

— Съжалявам, че следващата седмица трябва да си тръгна — каза Маунтолив. — Прекарах чудесно. — Странно изражение се появи върху лицето на Наруз, смесица от недоверие и неясно удоволствие, а някъде между тях и нещо като животинска омраза, която Маунтолив реши, че му прилича на ревност — ревност към майката ли? Загледа се с любопитство в строгия му профил, без да знае как по-точно да изтълкува тези неща за себе си. В края на краищата това, което вършеше Лейла, си беше лично нейна работа, нали така? Или пък тяхната любовна история представляваше някакво посегателство срещу семейните ценности, чувства и връзки, които в случая със семейство Хоснани бяха наистина здрави — и деловите, и личните. Би желал да може да говори свободно с братята. Несим поне би го разбрал, дори би му съчувствал, но като си помислеше за Наруз, го обземаха съмнения. По-малкият брат… човек някак не можеше да му има доверие. Първоначалното отношение на благодарност и възхищение от госта се беше променило едва забележимо, въпреки че не можеше да се долови и следа от открита враждебност или резервираност. Не, ставаше въпрос за нещо съвсем невидимо, което трудно можеше да се определи. Може би, каза си Маунтолив, това негово усещане се дължи изцяло на чувството му за вина. Почуди се дали е така, докато съзерцаваше мрачния, навъсен профил на Наруз. Яздеше до него, дълбоко потънал в мисли.