Лоренс Даррелл - Маунтолив

Той, разбира се, не можеше да предположи какво занимава ума на по-малкия брат след малката случка, която се беше разиграла без знанието на останалите една нощ преди няколко седмици, когато всички спяха. Понякога инвалидът решаваше да остане навън до по-късно от обикновено, седеше на балкона в количката си и четеше, най-често някакъв наръчник по управление на земеделски земи, гори или нещо подобно. В такива моменти преданият Наруз се настаняваше на дивана в съседната стая и чакаше търпеливо като куче да получи сигнал от баща си и да го занесе в леглото. Той самият, ако можеше да си го спести, никога не отваряше книга или вестник. Затова пък обичаше да се излежава под жълтеникавата светлина на лампата, да си чопли зъбите с кибритена клечка и да си мисли нещо, докато си чуе името, извикано с дрезгавия язвителен глас на баща му.

През въпросната нощ сигурно беше задрямал, защото щом се събуди, с изненада откри, че наоколо вече е тъмно. Ярка лунна светлина огряваше стаята, както и балкона, но лампите бяха изгасени от неизвестна ръка. Той се сепна. Странно, но балконът беше празен. За миг Наруз реши, че може би сънува, тъй като никога преди това баща му не си беше лягал сам. Но застанал така, насред лунната светлина, докато все още си блъскаше главата, обзет от недоумение и подозрителност, нещо му се счу — звук като от придвижване на гумените колела на инвалидната количка по дървения под в спалнята на баща му. Това беше невероятно отклонение от установената практика. Прекоси балкона на пръсти и продължи по коридора. Беше направо слисан. Вратата на бащината му стая стоеше отворена. Надникна вътре. Стаята беше огряна от луната. Чу как колелата се чукнаха в скрина, а после нещо като дращене на пръсти, които се домогват до валчестата дръжка. Ето че долови звук от отварянето на чекмедже, озадачи се, защото помнеше, че в него се пази един стар револвер „Колт“, който беше на баща му. И изведнъж като че чу как пълнителят се отваря, както и онзи безпогрешен звук на шумоляща хартия — звук, който умът му веднага разтълкува. Установи, че не е в състояние да помръдне от мястото си, нито да нададе глас. Последва краткото изщракване на патрони, които влизат в гнездата на пълнителя. Наруз се чувстваше като в капана на някой от онези сънища, в които човек уж бяга с всички сили, но не помръдва от мястото си. Когато пълнителят се затвори и оръжието бе заредено, той събра кураж, твърдо решен да прекрачи дръзко в стаята, но установи, че е като парализиран. По гърба му плъзнаха „иглички“, крайниците му бяха изтръпнали, а отзад на врата косата му беше настръхнала. Обзет от едно от онези ужасяващи вцепенения, които помнеше от ранното си детство, той не можеше да стори друго, освен да направи една-единствена спъната крачка напред и да се закове на прага, стиснал зъби, за да не тракат.

Луната светеше право в огледалото и в отразената й светлина той видя баща си, който седеше с изправен гръб в инвалидната количка, загледан в собствения си образ с изражение на лицето, което Наруз не беше виждал никога преди това — пусто, невъзмутимо и мрачно. В тази призрачна светлина, която идваше откъм тясното дълго огледало между двата прозореца, то изглеждаше оголено и лишено от всякакви човешки чувства, от емоциите, които години наред бяха дълбали страните му. По-малкият брат гледаше като хипнотизиран. (Веднъж, в ранното си детство, беше виждал подобно нещо — не такава студенина, не такова отчуждение, ала все пак нещо подобно. Беше когато баща му описваше смъртта на злия слуга Махмуд и каза навъсено: „Тогава те дойдоха и го вързаха за едно дърво. Et on lui a coupe les choses 8 8 И му отрязаха работите (фр.) — Б.пр. и ги натъпкаха в устата му.“ Като дете, на Наруз му стигаше само да повтори думите и да си припомни изражението върху лицето на баща си, за да му призлее. Сега споменът за тази случка отново го споходи с двойно по-голям ужас, като видя инвалида, изправен пред собствения си огрян от луната образ, бавно да вдига пистолета, да се прицелва — не в темето си, а в огледалото, и да изграчи дрезгаво: „А ако тя се влюби, знаеш какво трябва да направиш.“)

След малко настана тишина, чу се само сухо уморено проплакване. Наруз усети как очите му плувваха в сълзи на съчувствие, но магията продължи да го държи в плен — не можеше нито да помръдне, нито да проговори, нито да се разплаче. Баща му оброни глава на гърдите и отпусна ръката, която държеше пистолета, после Наруз чу глухия удар на цевта в пода. Продължителна напрегната тишина изпълни стаята, коридора, балкона, градините, всичко — тишината на облекчението, което отново раздвижи смразената му кръв във вените и сърцето. (Някъде, въздишайки в съня си, Лейла се обърна на една страна и пъхна пословично белите си ръце на хладно между възглавниците.) Един-единствен комар изжужа. Магията изчезна.