Лоренс Даррелл - Маунтолив

— Но, Лейла, защо избра мен? — сякаш тя разполагаше с безброй възможности на този свят. Много се изненада, когато тя се отпусна назад и повтори думите му с нещо като мелодично презрение — детинският му въпрос я беше раздразнил.

— Защо теб ли? Защото… — и тук за най-голямо удивление на Маунтолив с тих приятен глас тя му изрецитира цял абзац от един от нейните любими автори.

„Сега за нас е възможна друга съдба — най-високата цел, поставяна някога пред нация, която можем да приемем или отхвърлим. Ние все още не сме дегенерирали като раса; все още сме раса, в която кипи най-добрата кръв на Севера. Все още не сме станали разпуснати по нрав, още владеем твърдостта да управляваме и благоволението да се подчиняваме. Научили са ни на религия на святото милосърдие, на която сега за сетен път трябва или да изменим, или да се научим да я тачим, като я следваме. Имаме богато наследство от примери за чест и достойнство, завещани ни през хилядолетията на внушителна история, които — и това трябва да бъде наша всекидневна задача — сме длъжни да браним и множим с ненадминат блясък, така че англичаните, ако грях е да жадуваш честта, да бъдат най-грешните души на този свят.“ 6 6 Този и следващият цитат са от встъпителната лекция, като професор по изящни изкуства в Оксфорд, на английския изкуствовед, философ, обществен реформатор и критик Джон Ръскин (1819–1900). — Б.ред.

Маунтолив стоеше заслушан в гласа й с удивление, съжаление и срам. Ясно, че онова, което тя виждаше в него, беше нещо като прототип на нация, която сега съществуваше само в нейното въображение. Тя целуваше и жадуваше един отдавна изваян образ на Англия. За него това беше най-необикновеното изживяване в света. Усети как очите му плувват в сълзи, докато тя продължи с прекрасната заключителна част, преправяйки звънкия си глас в съзвучие с мелодичността на прозата. „Защото вие, младостта на Англия, отново ще превърнете страната си в трон за крале и кралици, в остров на скиптъра, в източник на светлина за целия свят, център на мира, господар на науката и изкуството, предан пазител на свети спомени сред непочтителни и ефимерни видения, верен слуга на изпитани във времето принципи, защитавани от изкушения, от примамливи експерименти и безпътни желания, от жестоката и креслива завист на нациите, страна, боготворена заради необикновената доблест и добронамереност?“ Думите вече вибрираха, думкаха по черепа му.

— Престани! Престани! — извика рязко той. — Лейла, вече не сме такива. — Това беше абсурдна, подхранвана от книгите мечта, която тази коптка беше открила и превела. Той се почувства така, сякаш всички тези доскорошни омайващи прегръдки са били спечелени с измама — сякаш нелепите й мисли принизяваха случилото се, смаляваха мащаба му до нещо съмнително и нереално като, да речем, сделка с уличница. Възможно ли е да се влюбиш в каменна статуя на мъртъв кръстоносец?

— Нали ме попита защо — каза тя все още с презрителен тон. — Защото — въздъхна — ти, предполагам, си англичанин. (Той винаги се изненадваше, когато мислено се връщаше към тази случка, и само една ругатня можеше да изрази удивлението му. „По дяволите.“)

И тогава, като всички неопитни любовници, откакто свят светува, той не пожела да остави нещата, както са си, не, трябваше с ясно съзнание да ги проучи и прецени. Още повече че отговорите, които получи от нея, му дойдоха като гръм от ясно небе. Ако споменеше съпруга й, тя веднага се разгневяваше и го прекъсваше със смразяваща прямота:

— Обичам го. Не разрешавам да го намесваш без нужда. Той е благороден човек и аз никога не бих го наранила.

— Но… но… — запелтечи младият Маунтолив и ето че тя се изсмя на неговото недоумение, отново обви ръце около него и каза:

— Глупак. Дейвид, ти си глупак! Та именно той ми каза да ти стана любовница. Помисли — не е ли мъдър посвоему? Бои се да не ме изгуби изцяло по някакво неволно стечение на обстоятелствата. Жадувал ли си някога за любов? Не знаеш ли колко е опасна любовта?

Не, той не знаеше.

Как, по дяволите, един англичанин можеше да приеме този начин на разсъждение, тази объркана и противоречива лоялност? Той беше като онемял.

— Само че аз не трябва да се влюбвам и няма да го направя. — Дали пък не беше избрала този начин да обича Англия — чрез него, вместо да обича самия Маунтолив? На това той просто не можеше да намери отговор. Липсата на зрялост му връзваше езика. Затвори очи и се почувства така, сякаш пропада назад в черното пространство. А Лейла, предусещайки всичко това, откри у него невинност, която сама по себе си й беше симпатична: в известен смисъл тя си беше поставила за цел да направи от него мъж, използвайки всяка женска уловка на интимна близост и топлота. За нея той беше едновременно и любовник, и нещо като нещастен мъж дете, когото можеше да направлява по пътя на собственото му възмъжаване. Само че (сигурно съвсем ясно си бе дала сметка и за резервите, които би имал той) трябваше да внимава да не събуди у него неприязън към това нейно наставничество. Затова прикри собствения си опит и се превърна в приятелка връстница, съучастничка, равна с него по невинност и толкова безупречна, че дори чувството му за вина беше приспано и чрез нея той започна да добива нова решителност и самоувереност. Тогава си каза също така твърдо, че трябва да зачита нейните резерви и да не се влюбва, но точно това разграничаване е невъзможно за младите. Той не умееше да прави разлика между своите, при това най-различни емоционални нужди, между страст-плюс-любов и онзи вид романтична любов, която се подхранва от нарцисизъм. Желанието му го душеше, давеше го. Той не можеше да го квалифицира. И тук английското образование му пречеше на всяка стъпка. Не можеше да се почувства щастлив, без да се чувства гузен. Но всичко това не му беше никак ясно: той само смътно се догаждаше, че е открил нещо повече от любовница, нещо повече от съучастница. Лейла не само беше много по-опитна, но за свое най-голямо огорчение сам разбра, че тя е и много по-начетена, че беше изгълтала много повече книги от него, и то на неговия език, че беше по-добре образована. Да, беше образцова приятелка и любовница, но никога не му го показваше. Една жена с опит знае толкова много хитрини. Тя винаги намираше убежище в нежността, която се изразяваше в закачки. Гальовно го упрекваше за липсата му на знания и по този начин провокираше любопитството му. Забавляваше се с начина, по който му влияеше страстта й — целувките, с които го обсипваше, падаха върху лицето му като пръски вода върху нажежено желязо. През нейните очи той прогледна и видя Египет — един Египет, разгърнат в нови измерения. Да владееш езика все още е нищо, каза си той; защото Лейла му беше разкрила кухотата на познанието, когато е лишено от разбиране.