Лоренс Даррелл - Маунтолив

И така мъката се умножи и разпростря. Отвсякъде заприиждаха безброй жени. Някои от тях вече се бяха преоблекли в ритуалните одежди на траура — мръсни роби от тъмносин памук. Бяха намазали лицата си с виолетовосиня боя, бяха натрили пепел от огнището в черните си разпуснати коси. Отвръщаха на писъците на своите посестрими в къщата с вопли, оголили белите си блестящи зъби, хукнаха и те да качват стълбата, безмилостно като демони нахлуха в горните стаи. Стая по стая, със систематична ярост щурмуваха старата къща, спираха се само колкото да нададат поредния смразяващ кръвта писък и ето че се заловиха за работа.

Кревати, бюфети, дивани — всичко беше изнесено на балкона и оттам хвърлено на двора. Всеки нов трясък се съпровождаше с чудовищни френетични писъци — дългото клокочещо загрит — и всеки кът на къщата изреваваше в отговор. Всички огледала бяха изпочупени на хиляди парчета, картините — обърнати наопаки, килимите — също. Всичките съдове от порцелан и стъкло в къщата — с изключение на ритуалния черен сервиз за кафе, който се пазеше за погребения — бяха изпочупени, стъпкани, разбити на атоми. И всичко беше събрано в огромна камара на балкона. Всяко нещо, което по някакъв начин можеше да подскаже ред и порядък, да подскаже някаква приемственост на земния живот — домашен, личен или обществен — сега трябваше да бъде изхвърлено и заличено. Така продължи систематичното унищожение на спомена за самата смърт под формата на чинии, картини, украшения, дрехи… Всички мебели в къщата станаха на парчета, а онова, което остана, беше покрито с черен креп.

Междувременно долу беше опъната голяма цветна шатра, в която опечалените идваха и се настаняваха за така наречената „нощ на самотата“, когато мълчаливо пиеха кафе от черни чаши, заслушани в глухото виене на горния етаж, което от време на време се извисяваше в наново избухнали писъци, или се чуваше как някоя жена припада, или пък се търкаля по пода, изпаднала в транс. Нищо не биваше да се спести, за да може погребението на този велик мъж да премине успешно.

Започнаха да се появяват и оплаквачи, както лични познати, така и професионални, така да се каже. Близките, които бяха лично засегнати, идваха на погребението на приятел, за да прекарат нощта в бдение в цветната, ярко осветена палатка. Но имаше и други, професионалните оплаквачки от околните села, за които смъртта беше нещо като обществено съревнование по погребална поезия. Идваха пеш, с каруци или с камили. И при всяко тяхно прекрачване на прага, къщата гръмваше от протяжен трепетлив вой като при оргазъм, който наново разбуждаше скръбта у останалите, така че от всички ъгли откликваха с тихи ридания, които постепенно набираха сила, набъбваха до смразяващи кръвта, несекващи пронизителни писъци.

Тези професионални оплаквачки носеха у себе си цялата дива поетичност на своята каста, на спомените, натрупани с години ритуална практика. Повечето от тях бяха млади и красиви. Умееха да пеят. Носеха със себе си малки барабани и дайрета, под ритъма на които танцуваха и които използваха, за да озвучат собствената си скръб, а и да стимулират затихващата мъка у онези, които вече са се проявили.

„Да се слави обитателят на тази къща“, гордо деряха гърла те и със съвършено премерено темпо започваха бавния си танц около тялото, като кършеха тела, извиваха се в екстаза на покрусата и в същото време редяха хвалебствия към Наруз с най-красиви думи на изящен и поетичен арабски. Възхваляваха неговия характер, неговата справедливост, неговата красота и богатство. Всички тези дълги изразителни строфи бяха накъсвани от плача и воплите на публиката както долу в двора, така и горе в къщата. Податливи на поезията, старците, които седяха на столовете с права облегалка в палатката, усещаха как гърлото им се стяга, докато най-накрая от устните им се отронваше сухо стенание, обронваха глави и мълвяха: „Ма-а-леш.“

Сред тях беше и старият учител Мухамад Шебаб, приятел на семейство Хоснани, който бе заел подобаващо по важност място. Беше облечен в официален костюм и дори носеше старите си избродирани с перли гети, както и съвсем нов ален фес. Споменът за онези отдавнашни вечери, които бе прекарал на балкона в старата къща, заслушан в музиката заедно с Несим и Наруз, когато беше одумвал съседите си с Лейла, сега го караха да изпитва болка, свиваха сърцето му в непресторена мъка. И тъй като хората от Делтата често използват подобни бдения, за да дадат воля на собствената си съвсем лична печал покрай общата жалейка, и той се улови, че мисли за починалата си сестра, и се разхлипа, обърна се към слугата, сложи пари в дланта му и рече: „Моля те, кажи на певеца Алам да изпълни пак «Какви са жените». Искам още да потъгувам.“ А когато красивата поема започна, той се облегна назад, настани се удобно, изду се, сякаш от нов прилив на тъга, която, така красиво изразена в поезията, да го пречисти. Имаше и други, които си поръчваха любими погребални песни, като предлагаха на певците полагащото им се възнаграждение. По този начин парите от скръбта се връщаха при живите, пречистени от озлоблението, превзети от живите посредством мъртвия Наруз.