Лоренс Даррелл - Маунтолив

Така продължи известно време. Най-накрая от косматото гърло на умиращия се изтръгна една-единствена дума, името на Клия, произнесено с гърления рев на ранен лъв — рев, набъбнал от гняв, упрек и неописуема мъка. Толкова оголена дума, едно име, простичко като „Господи“, като „мамо“ — но прозвуча като че от устата на умиращ завоевател или погубен крал, с пълното съзнание, че дух и тяло се разделят. Името на Клия проехтя в цялата къща, изпълни я с красотата на страданието и накара групичките от слуги и гости да замлъкнат, а кучетата да опънат уши назад, да приклекнат плахо и да се умилкват тревожно. Прониза ума на Несим с нова и ужасяваща горест, твърде дълбока, за да бъде излята в сълзи. А когато този величав вик бавно заглъхна, вестта за смъртта му ги споходи с нова съкрушителна тежест — сякаш врата на гробница се затвори, за да не остане и лъч надежда.

Неподвижна, без възраст като самата болка, победената статуя на доктора седеше до смъртния одър. И си каза, озарен от сиянието на мисълта: „Точно този вик, който излезе от гърлото на Наруз, както и смелостта му могат да бъдат описани с една фраза, например, «от самата паст на смъртта». Или пък «от самата паст на ада». Сигурно означава ада на човешкия ум. Не, ние нищо не можем да сторим.“

Величавият глас изтъня до приглушен гърлен звук като свирнята на гребен и хартия, до протяжно предсмъртно хъркане, което замря и се превърна в жуженето на муха, уловена в паяжина някъде много надалеч.

Несим изхлипа само веднъж някъде на балкона със звука, който издава стрък бамбук, като го изтръгнеш от стеблото. И като тържествения начален такт на велика симфония това кратко ридание проехтя долу в мрака, понесе се от уста на уста, от сърце на сърце. Стенанията се запалваха едно от друго, както се палят свещи — оркестрово изпълнение по вечната тема на страданието, на протяжните, трепетливи, прокъсани вопли, които тръгнаха от празния кладенец и поеха нагоре към смрачаващото се небе, безкраен сподавен стон, който се смеси с шепота на дъжда над езерото Мареотис. Смъртта на Наруз вече се усещаше. Със сведена глава, Балтазар изрецитира на гръцки, сякаш на себе си, следните строфи:

Това беше като сигнал за отдъхване, защото сега неизбежните страховити сцени на коптското бдение трябваше да изпълнят къщата — сцени с целия им древен заряд от покруса и опиянение.

Смъртта въведе жените в тяхното царство и всяка даде воля на мъката, която носеше у себе си в наследство. Втурнаха се вкупом напред, набраха скорост, докато катереха стълбата, лицата им в екстаз, неузнаваеми, преобразени, и ето че нададоха първите смразяващи кръвта писъци. Пръстите им се извиха като грабливи нокти, забиха се в собствената им плът, гърди, лица; още недоизкачили стълбата, и вече бяха изпаднали в безпаметна полуда. Нададоха онзи странен вой, наречен загрит, от който косите ти настръхват; езиците им не спираха да играят по небцето, сякаш свиреха по струните на мандолина. Свистящ, пронизителен хор от трели с различна височина.

Старата къща отекна с писъците на тези харпии и те я превзеха, нахлуха в стаята на смъртта, наобиколиха безмълвния труп, като продължаваха да повтарят страховитите стенания на смъртта, изпаднали в непоносим дивашки транс. След това започнаха ритуалните танци на скръбта, докато Несим и Балтазар седяха на столовете си безмълвни, с наведени глави, забили брадички в гърдите, сключили ръце — картината на човешкия крах. Оставиха воя от неравни викове да проникне дълбоко в тях. Само смирението пред този прастар ритуал на скръбта беше допустимо: скръбта се беше превърнала във френетична оргия, която граничеше с чистата лудост. Жените се въртяха в кръг около тялото, биеха се в гърдите, виеха на умряло — танц с бавната отмерена стъпка, заимствана от отдавна забравените вакханалии върху гробовете в древността. Движеха се с поклащане, свиваха се в гърчове от главата до петите, извиваха се, въртяха се, призоваваха мъртвия да се изправи на крака: „Стани, мъко моя! Стани, смърт моя! Стани, злато мое, смърт моя, камило моя, закрилнико мой! О, любимо тяло, пълно със семе, стани, изправи се!“ И после пак призрачният вой се изтръгна от гърлата им, сълзите на скръбта, отронили се от размътените им умове, започнаха да се стичат неспирно. Въртяха се в кръг, хипнотизирани от собствените си ридания, заразиха цялата къща с мъката си, докато откъм потъналия в мрак двор долетя дълбокият и по-мрачен тътен на глухото стенание, с което мъжете си стискаха ръцете прискърбно и повтаряха, сякаш да се утешат един друг: „Ма-а-леш! Нека да е простено! Няма полза от нашата скръб!“