Лоренс Даррелл - Маунтолив

— Искам да видя Клия. — Изречението излезе гладко от устата му, сякаш векове наред беше репетирал фразата наум. Облиза устни и я повтори още веднъж много бавно. От мястото, където беше застанал, на Балтазар му се стори, че върху устните му се появи усмивка, но скоро установи, че е било гримаса от болка. Взе трескаво да търси старите си хирургически ножици, които беше взел, за да клъцне с тях меката тел на патешките пръстени, и бързо разряза дрехите на Наруз по посока север-юг. В този миг Несим се приближи и двамата се загледаха в косматото силно тяло, в което сините безкръвни дупки от куршумите бяха хлътнали навътре като възлите в стария дъб. Бяха много, страшно много. Балтазар не успя да направи нищо друго освен характерния си жест — нещо като пародия на китаец, който се ръкува със себе си.

Ето че и други хора се появиха на полянката. Мисленето се канализира. Вече бяха донесли огромна пурпурна завеса, с която да го пренесат до къщата. И точно в този момент по някакъв странен начин мястото се изпълни със слуги. Бяха се върнали като приливна вълна. Въздухът помръкна от тревожната им угриженост. Докато го вдигаха от земята, за да го преместят върху платното, Наруз взе да скърца със зъби и да стене. Понесоха го като ранен елен и поеха през плантацията. Щом наближиха къщата, той пак се обади с ясен детски глас: „Да видя Клия“, след което потъна в трескаво безмълвие, накъсвано от пресекливи неравни въздишки.

Слугите само мълвяха: „Слава на Господа, че докторът е тук! Значи, ще се оправи.“

Балтазар усети погледа на Несим върху себе си. Тъжно и безнадеждно поклати глава и пак изцъка с език. Беше въпрос на часове, минути, дори секунди. Стигнаха къщата като някаква гротескна религиозна процесия, която носи тялото на младия син. Разхленчени и разхълцани, но изпълнени с вяра, че той все пак ще оцелее, жените гледаха щръкналата напред глава и безжизненото тяло в пурпурната завеса, която се беше издула отдолу като охлюв под тежестта му. Несим се разпореждаше, като тихо ги подканяше: „тук по-внимателно“ или „тук трябва полека да завиете“. Така най-накрая го внесоха в мрачната неприветлива спалня, от която бе излязъл същата сутрин. Балтазар се суетеше наоколо. Отвори пакет медицински материали, които се пазеха в аптечката в случай на злополука при езерото. Търсеше игла за подкожна инжекция и шишенце морфин. От устата на Наруз излизаха задавени стенания и пъшкания. Очите му бяха затворени. Не беше в състояние да чуе тихия разговор, който Несим — в друг ъгъл на къщата — провеждаше с Клия по телефона.

— Клия, но той умира.

Клия обаче възрази с някакъв нечленоразделен звук.

— Какво мога да направя аз, Несим? За мен той е никой, никога не е бил нищо друго и няма да бъде. О, толкова ми е противно! Моля те, Несим, не ме карай да идвам.

— Разбира се, че не те карам. Просто си помислих, тъй като той умира…

— Ако смяташ, че се налага, разбира се, че ще те послушам.

— Нищо не смятам. Не му остава много време, Клия.

— Усещам по гласа ти, че трябва да дойда. О, Несим, колко отвратително е това, че хората се влюбват без разрешение! Ще ми изпратиш ли кола, или да се обадя на Селим? Побиват ме тръпки!

— Благодаря ти, Клия — каза й Несим отсечено, с тъжно сведена глава. Неизвестно защо, но думата „отвратително“ го жегна. Върна се бавно в спалнята, като междувременно забеляза, че дворът се е изпълнил с хора — не само слугите от къщата, но и много други любопитни пришълци. Нещастието привлича хората, както отворена рана — мухите, помисли си Несим. Наруз беше в несвяст. Седнаха за малко, разговаряха шепнешком.

— Значи наистина ще умре — рече Несим жално — без майка си? — Това допълнително бреме го натоварваше с чувство за вина, защото Лейла бе заминала по негово настояване. — Ей така, сам.

Балтазар направи нервна гримаса:

— Учудващо е, че все още диша — рече. — А и няма абсолютно нищо, което…

Бавно и тъжно поклати интелигентната си тъмнокоса глава. Несим се изправи и отсече:

— Тогава трябва да им съобщя, че няма надежда да оживее. Те ще искат да се приготвят за смъртта му.

— Прави, каквото искаш.

— Трябва да пратя да извикат свещеника Тобайъс, за да му даде последно причастие. Слугите ще научат истината от него.

— Прави, каквото намериш за добре — каза му Балтазар сухо и високата фигура на приятеля му се спусна по стълбата в двора, за да даде нарежданията си. Един ездач трябваше да тръгне веднага към свещеника и да му поръча да освети в църквата хляб и вино, след което бързо да дойде в Карм Абу Гирг, за да даде свето причастие на Наруз. Когато това се разчу, огромна въздишка на разбито упование се изтръгна от слугите, а лицата им се удължиха от ужас.