Лоренс Даррелл - Маунтолив

Изтича обратно при коня със странната си кривокрака, но напълно безшумна походка. Метна му се и полека излезе от сянката на огромните клони, за да даде простор на камшика си, който, ако го разиграе, можеше да покрие и двата единствени изхода от плантацията. Неговите противници, ако изобщо имаше такива, би трябвало да се появят по една от двете пътеки. Дървото пазеше гърба му, както и преградата от тръни. Пак изхихика сподавено, очевидно доволен, но остана нащрек, килнал глава на една страна, както се заслушват ловджийските кучета, докато в същото време леко и лъстиво движеше камшика си по земята, описвайки кръгове, или пък го разлюляваше в тревата, сякаш се промъква змия… Сигурно ще се окаже фалшива тревога — може би Али идва да му се извини за поведението си тази сутрин? Във всеки случай позата на господаря му — в очакване на нападение — щеше доста да го изплаши, тъй като и преди беше виждал камшика му в действие… Но ето го пак шума. Един воден плъх цопна в канала и бързо заплува във водата. Сред гъсталака от двете страни на пътечката Наруз забеляза неясно раздвижване. Седеше на коня, напълно неподвижен като статуя, леко прихванал револвера с лявата си ръка, а в другата камшика, полускрит зад гърба му. Извил беше ръката си назад в позата на рибар, който се кани да метне въдицата си надалеч. Така усмихнат, стоеше и чакаше. Търпението му беше безкрайно.

Да се чуват изстрели в далечината беше нещо съвсем обичайно за звуковия фон на езерото, те бяха част от музиката на чайките, дошли от морския бряг, както и на другите водни птици, които се събираха сред тръстиките на лагуната. Когато имаше голям лов, въздушните вълни от трийсет едновременно стрелящи пушки разлюляваха въздуха над Мареотис като каденца. Навикът обаче постепенно беше научил местните хора да различават звуците и да ги разпознават, а Несим беше прекарал детството си тук, с пушка в ръка. Можеше да направи разлика между глухия пукот на ловджийска пушка, монтирана в лодка, с която се целеха високо летящите гъски, и звучния като плесница изстрел на дванайсеткалибровите пушки. Двамата стояха прави до конете си при брода в реката, когато лодката пристигна. Глухо изпращяване във въздуха, сякаш посипал се върху ушните тъпанчета ръмеж: дъждовните пръски, които се стичат по греблото, или капещият кран на чешмата в стара къща едва ли произвеждат по-силен звук. Но той със сигурност означаваше изстрели. Балтазар извърна глава към езерото.

— Като от пистолет — каза, но Несим се усмихна и поклати глава.

— Не, по-скоро пушка малък калибър. Някой бракониер дебне патиците. — Но ето че последваха нови изстрели, тоест повече, отколкото магазинът на което и да е от двете споменати оръжия можеше да побере еднократно. Качиха се на конете, озадачени от факта, че са им изпратени, а Али го няма. Беше завързал животните за кола при лодката, беше ги оставил на грижите на лодкаря и беше изчезнал в мъглата.

Поеха енергично край дигата един до друг. Слънцето беше вече високо и цялата повърхност на езерото се извисяваше в небето като театрален подиум, вдигаше се нагоре заедно с мъглата; на места реалността изглеждаше разкривена от миражи и увиснали наопаки гледки или пък от четири-пет наслоени един върху друг пейзажа, които създаваха впечатление за многократно експониране. Първият признак, че нещо не е наред, беше фигура в бяла роба, която хукна и се скри в мъглата — нещо нечувано в този покой. Кой ще тръгне да бяга от двама души на кон по пътя към Карм Абу Гирг? Скитник? Спряха изумени.

— Май чух изстрели — обади се най-сетне Несим със задавен глас — при къщата.

И сякаш подтикнати от една и съща тревожна мисъл, те смушкаха конете и препуснаха в галоп право натам.

Един кон, конят на Наруз, без ездач, стоеше и трепереше пред отворената порта на голямата къща. Беше прострелян в устните — може би само одраскване, но кървеше обилно, сякаш с кървава усмивка на муцуната. Като го приближиха, изцвили плахо. Преди да успеят да слязат от конете си, откъм палмовата горичка се чуха викове и изведнъж между дърветата се видя фигура, размахала ръце. Беше Али. Посочи към плантацията и извика името на Наруз. Името, така пълно със знамения за Несим, сега прозвуча някак траурно, въпреки че той все още не беше мъртъв.

— До свещеното дърво — извика Али и двамата забиха пети в конските хълбоци и препуснаха натам с все сила.

Лежеше върху тревата под дървото нубк с глава и врат, подпрени на дънера под такъв ъгъл, че лицето му стоеше издадено напред и килнато на една страна, сякаш се беше навел да разгледа раните по тялото си. Само очите му се движеха, но стигаха едва до коленете на неговите спасители, а болката бе променила цвета им от обичайното синьо-лилаво до мътното синьо на графита. Камшикът, неизвестно как, се беше навил около тялото му, вероятно докато е падал от седлото. Балтазар скочи от коня и тръгна бавно и хладнокръвно към него, като тихо цъкаше с език — нещо, което имаше навика да прави; този път то прозвуча съчувствено, но всъщност беше само още едно доказателство за неговата любознателност и за въодушевлението, с което една част от ума му на професионалист реагираше на човешката трагедия. Винаги му се струваше, че няма право да проявява ненужен интерес. Тцъ, тцъ. Несим изглеждаше много блед и много спокоен, но не посмя да приближи проснатото тяло на брат си. Привличаше го като магнит, ала имаше чувството, че Балтазар е поставил някакъв невероятно силен експлозив, който може да избухне всеки момент и да убие и двамата. Помагаше единствено като държеше поводите на конете. Наруз се обади с тих сприхав глас — гласа на трескаво дете, което разчита на болестта си, за да получи каквото желае — и каза нещо неочаквано: