Лоренс Даррелл - Маунтолив

На вратата се почука и цъфна Донкин. Изглеждаше нещо оклюмал:

— От Външно — каза той, — обадиха се със съобщение от канцеларията на Нур да кажат, че той ще се срещне с краля в края на седмицата. Но… Габър намекна, че нашият случай не е бил потвърден от разследванията на Мемлик.

— Какво означава това?

— На практика заяви, че сме сбъркани единия Хоснани с другия. Истинският виновник бил брат му, който живеел във ферма някъде извън Александрия.

— Наруз! — учуди се Маунтолив, не можеше да повярва на ушите си.

— Да. Очевидно, че той…

И двамата се разсмяха, ала вбесени от яд.

— Сериозно ти говоря — каза Маунтолив и заби юмрук в дланта си, — египтяните са невероятни. Как така са стигнали до това заключение? Недоумявам.

— Въпреки това обаче случаят принадлежи на Мемлик. Сър, просто сметнах, че ще искате да знаете. Двамата с Еръл тръгваме към Александрия. Има ли нещо друго?

Маунтолив поклати глава. Донкин тихо затвори вратата след себе си.

„Значи сега са нарочили Наруз. Каква бъркотия — заплетени конфликти и политика за отвличане на вниманието.“ Маунтолив отчаяно се отпусна в креслото, вторачи се сърдито в пръстите си и дълго ги разглежда, преди да си налее още една чаша чай. Не беше в състояние да мисли, нито да взима каквито и да било решения. Още тази сутрин ще пише на Кенилуърт и на министъра относно преместването си. Това е нещо, което много отдавна трябваше да придвижи. Въздъхна дълбоко.

Последва второ почукване на вратата — този път по-нерешително.

— Влез! — провикна се отегчено. Вратата се отвори и едно подобно на наденица кученце с нещастен вид се заклати в стаята като гъска, последвано от Анджела Еръл, която заяви с пронизителна сърдечност, не съвсем лишена от агресивна дяволитост:

— Простете за безпокойството, но идвам от името на съпругите от канцеларията. Решихме, че тук се чувствате доста самотен, затова направихме съвещание по въпроса. И ето го резултата — Флук.

Кучето и човекът се изгледаха за миг премрежено, мълчаливо и недоверчиво. Маунтолив се мъчеше да измисли какво да каже. Винаги бе ненавиждал тези подобни на наденички кучета с толкова къси крака, сякаш не ходеха по земята, а подскачаха като жаби, или поне така изглеждаше. Флук беше точно такова куче, ето, вече се задъхваше и лигавеше от направеното усилие. Най-накрая седна и — сякаш за да изрази веднъж завинаги своето разочарование от кучешкия си живот — се освободи и направи голяма локва върху красивия персийски килим от Шираз.

— Не е ли сладък? — извика съпругата на шефа на канцеларията. На Маунтолив му костваше голямо усилие да извика усмивка върху лицето си, да се направи, че е очарован, да изкаже подходящите благодарности за този толкова внимателен жест. Беше бесен.

— Да, прелестен е — каза и пусна пленителната си усмивка, — наистина прелестен. Анджела, много съм благодарен. Много мило от ваша страна. — Кучето се прозя лениво.

— Значи мога да кажа на останалите, че подаръкът е приет и одобрен — отвърна тя енергично и тръгна да излиза. — Те ще бъдат очаровани. Няма по-добър приятел от кучето, нали?

Маунтолив кимна сериозно в знак на съгласие.

— Няма — потвърди и се опита да изглежда, сякаш така мисли.

След като вратата се затвори зад нея, той седна отново и вдигна чашата чай към устните си, докато гледаше кучето с немигащ поглед и с отвращение право в лишените му от блясък очи. Часовникът върху полицата над камината отмери кръгъл час. Беше време да потегля към кабинета си. Чакаше го много работа. Беше обещал да довърши окончателния икономически доклад навреме, за да влезе в тазседмичната сводка. Освен това трябваше да се скара на хората от пощенския отдел за своя портрет. Трябваше…

Въпреки това остана на мястото си, загледан в неприветливото малко създание върху килима, и изведнъж се почувства погълнат от приливната вълна на човешкото нахалство — така очевидно изразено от почитателите му чрез въпросния нежелан подарък. Сега трябваше да стане garde-malade, тоест мъжка бавачка на късокракото луксозно създание. Само това ли му беше останало, това ли бе единственият начин да прогони тъгата си?… Въздъхна и едновременно с това натисна звънеца…

Денят на смъртта му беше като всеки друг ден в Карм Абу Гирг или, ако беше с нещо по-различен, това бе само един незначителен и загадъчен детайл, чиято същественост отначало не му направи впечатление: прислугата най-ненадейно се беше оттеглила, за да го остави сам в къщата. Цяла нощ се мяташе в неспокоен сън сред пищната растителност на собствените си фантазии, гъсти като тропическа джунгла; само от време на време се събуждаше, колкото да се успокои от нежните звуци, които издаваха прелитащите в тъмнината жерави. Беше посред зима и голямата миграция на птиците беше започнала. Огромното, ширнало се като стъкло езеро взе да се изпълва с пернати посетители, сякаш беше някаква голяма гара. Цяла нощ се чуваше как пристигат новите ята — плътното припляскване с криле на дивите патици или металическото крякане на високо прелитащите гъски, когато кръжаха около зимната луна. Сред гъстата тръстика и сред острицата, лъснали до черно или змийскозелено от образувалия се на места скреж, се чуваше ту кудкудякането, ту тихото бръмчене на кралската патица. Сега, когато Лейла я нямаше, старата къща с плесенясалите стени от кирпичени тухли, в чиито прашни пролуки зимуваха скорпиони и бълхи, му се струваше безнадеждно празна и сиротна. Обикаляше я с предизвикателен вид, като вдигаше колкото е възможно по-голям шум с ботушите си, караше се на кучетата и размяташе камшика в двора, за да свисти във въздуха. Малките фигури, разперили ръце като вятърни мелници, наредени край стените да пазят срещу вездесъщото зло, не спираха да се въртят, полъхвани от зимния вятър. Във въртенето си миниатюрните им целулоидни перки издаваха сподавен стон, който, неизвестно защо, му действаше успокоително.