Лоренс Даррелл - Маунтолив

Преоблече се на бърза ръка, прибра си нещата и запраши през града към пустинния път, искаше светкавично да се махне от града като най-обикновен крадец. Мислено беше взел важно решение. Щеше да поиска назначение в някоя друга страна. Повече нямаше да прахосва времето си с този Египет на измами и мерзости, с коварния му пейзаж, който превръща всяко чувство и спомен в прах, който опропастява приятелства и убива любовта. Сега дори не мислеше за Лейла; тази вечер тя ще прекоси границата. Но вече му се струваше, че никога не е съществувала.

Имаше предостатъчно бензин в резервоара за обратния път. Когато мина и последните завои на излизане от града, обърна се назад само веднъж и потрепери от погнуса при вида на бисерния мираж от минарета, които сякаш изникваха от утринната мараня над езерото. Някъде в далечината пътуваше влак. Маунтолив пусна радиото в колата, усили звука му докрай, за да удави мислите си, докато летеше по сребристото пустинно шосе към зимната столица. Мислите му изскачаха отвсякъде като подплашени зайци и препускаха ужасени край колата му. Разбра, че е стигнал нов предел вътре в себе си, отсега нататък животът му щеше да бъде съвършено различен. През цялото време беше живял в нещо като робство; сега оковите бяха паднали. Чу тихата песен на струни и познатия глас на града, който отново го връхлетя с измамливата си прималялост, с извратеността, с древните си мъдрости и страхотии.

Изруга, загаси радиото, прекъсна гласа му и продължи да кара навъсено срещу слънцето, което взе да поляга върху сенчестите хълбоци на дюните.

Пристигна за рекордно кратко време, спря пред посолството, където попадна на Еръл и Донкин; товареха старата туристическа кола на последния с всевъзможните такъми на професионалния лов — калъфи с ловджийски пушки, паласки, бинокли, термоси и плоски манерки. Тръгна бавно и засрамено към тях. Двамата го поздравиха радушно. Щяха да тръгват за Александрия по пладне. Донкин беше превъзбуден и много щастлив. Същата сутрин във вестниците имаше новини, че кралят е вече в добро здраве и че от края на седмицата ще открие аудиенциите си.

— Сър — обади се Донкин, — сега е шансът на Нур да принуди Мемлик да се размърда. Ще видите. — Маунтолив кимна вяло. Новината му прозвуча кухо, тъпо, беззвучно и безцветно, сякаш нищо не значеше. Вече не го интересуваше какво ще се случи. Решението му да иска преместване и ново назначение като че го беше освободило от по-нататъшна лична отговорност по отношение на собствените му чувства.

Пое мрачно към резиденцията и поръча да му донесат закуската във всекидневната. Беше много раздразнителен и разсеян. Звънна да поиска пощата, за да види дали има някакви лични писма в нея. Нямаше нищо интересно: едно дълго бъбриво писмо от сър Луис, който щастливо се припичаше на слънце в Ница, пълно със забавни приятелски клюки по адрес на общи познати. Освен това за край писмото съдържаше и неизменния анекдот, типичен за един raconteur 116 116 Разказвач, човек който обича да разказва анекдоти (фр.) — Б.пр. : „Надявам се, скъпо момче, че униформата още ти става. Сетих се за теб миналата седмица, когато се видях с Клодел 117 117 Пол Клодел (1868–1955) — известен френски поет, драматург, есеист и дипломат. — Б.пр. , френския поет, който е бил също така и посланик, защото той ми разказа великолепен анекдот по повод неговата униформа. Случило се по времето, когато бил на служба в Япония. Един ден излязъл на разходка, но като обърнал глава назад, видял, че цялата резиденция е лумнала като платно, засияла от непотушими пламъци. Семейството му било с него, така че не се уплашил за тяхната безопасност. Но ръкописите му, безценната му колекция от книги и писма — всичко това било в горящата къща. Затичал се към нея, обзет от паника. Било ясно, че къщата ще изгори до основи. Като стигнал градината, зърнал една дребна, изпълнена с достойнство фигура да върви насреща — неговият иконом японец. Крачел бавно и предпазливо към посланика с протегнати напред ръце като сомнамбул; върху тях била преметната дипломатическата униформа на поета. Икономът заявил гордо и невъзмутимо: «Сър, няма за какво да се тревожите. Аз спасих единственото ценно нещо.» А недовършената пиеса, стихотворенията, които се намира ли горе в горящото му писалище? И изведнъж се сетих за теб, не знам защо.“

Продължи да чете, да въздиша и да се усмихва тъжно, изпълнен със завист. Какво не би дал в този момент да може да се оттегли в Ница! Имаше и писмо от майка му, няколко сметки от лондонски търговци, бележка от брокера му и кратко писмо от сестрата на Пърсуордън… Нищо интересно наистина.