Лоренс Даррелл - Маунтолив

Изостреното усещане за чудо, обзело Маунтолив, бе още по-силно подхранвано от красотата и мистериозността на този блещукащ квартал на сенки, изрязани тук-таме в познатите очертания на нафтова лампа или електрическа крушка, която виси от някое крехко стъбло и се поклаща на вятъра. Най-накрая завиха по дълга улица, от двете страни на която се ветрееха пъстроцветни знамена, а оттам прекрачиха в двор, който бе съвършено тъмен, а земята миришеше на камилска пикоч и жасмин. Зад дебелите стени на околчест дувар изникна къща, силуетът й стърчеше на фона на небето. Влязоха в нещо като порутена барака, минаха през висока порта, която стоеше открехната, и потънаха в още по-черен мрак. Постояха за миг — пълна тишина, само дъхът им се чуваше. Маунтолив по-скоро почувства, отколкото видя проядените стъпала, които водеха към запуснатите по-горни етажи, чу писукането на плъхове, пробягващи по пустите балкони, но долови и още нещо — звук, който смътно напомняше човешки гласове, но в какъв контекст, това не можеше да определи. Бавно се затътриха по дълъг коридор, чийто дървен под беше така изтърбушен, че непрекъснато потъваше и се разклащаше под краката им; точно тук, застанал пред нещо като праг, старият шейх рече:

— За да могат и нашите простички наслади да не отстъпват на тези в родния ти край, скъпи ми ефенди, доведох те тук. — После добави шепнешком: — Ако обичаш, изчакай ме за момент. — Маунтолив усети как пръстите пускат китката му, а до рамото му една врата въздъхна и се затвори. Спокоен и доверчив, остана така миг-два.

Но ето че изведнъж — мракът беше така причернял — светлината, когато се появи, за миг му създаде илюзията за нещо, което се случва толкова надалеч, сякаш в небето. Сякаш някой беше отворил и затворил вратата на пещ в Рая. Оказа се пламъкът на кибритена клечка. Но в просъскалата жълтеникава мекота успя да види, че стои насред неприветливо голо помещение с висок таван, с олющени и издраскани стени, покрити с думи и с тъмни отпечатъци на длани — символи, които предпазват суеверните от злини. Беше празно, с изключение на огромен продънен диван, който стоеше по средата на пода като саркофаг. През един-единствен прозорец с изпочупени стъкла синият мрак на звездната нощ се отрази в очите му. Загледа се в огъващата се, колеблива светлина и ето че отново чу плъховете да цвърчат, но и друго необикновено шептене или по-скоро сподавено кискане и стъпки на боси крака върху дъсчения под… Изведнъж го споходи мисълта за обща спалня в девическо училище: и сякаш материализирана от самата мисъл, през отворената врата в дъното на стаята нахлу тълпа малки фигури, облечени в мръсни бели дрехи като паднали ангели. Значи се беше озовал в дом за детска проституция — проумя го с болезнен спазъм на отвращение и жалост. Малките им личица бяха тежко гримирани, косите им — заплетени на плитки с панделки. Носеха зелени мъниста против уроки. Изглеждаха толкова малки, колкото са ангелите, изписани по гръцки вази — излетели от гробници или костници с тъжното изражение на злосторници, бягащи от правосъдието. Най-предното момиченце носеше светлината — фитил в чинийка с дървено масло. То спря да сложи бледия блуждаещ огън на пода в ъгъла и ето че дългите, заострени сенки на децата се разстлаха върху тавана, сякаш армия потиснати желания.

— Не! В името на Аллах! — извика Маунтолив с дрезгав глас и взе да опипва залостената врата. Имаше дървено резе, но нямаше начин да се отвори откъм вътрешната страна. Допря лице в отвора на вратата и извика, все още тихо:

— Ей, шейх, къде си?

Малките телца го бяха приближили, бяха го обградили отвсякъде, гальовно мълвяха гнусните мръсотии на своя занаят с гласове на съкрушени ангели; усети топлите им чевръсти пръстчета върху раменете си, дърпаха ръкавите на сакото му.

— Ей, шейх! — провикна се отново, превит надве. — Не съм искал това.

Но оттатък вратата беше тихо. Почувства как тънките кокалести детски ръчички го обвиват през кръста като лиани в тропическа джунгла, острите им пръстчета търсеха да разкопчаят дрехите му. Отблъсна ги и се обърна към тях с пребледняло лице, изрепчи им се сърдито. Но ето че някой неволно ритна чинийката с плаващия в нея фитил и в настъпилия мрак той усети как напрегнатото очакване у децата ги поглъща, както огънят — сух гъсталак. Неговият бунт ги беше уплашил, че може да изпуснат изгоден клиент. И ето че тревога, гняв, дори нотки на ужас се прокраднаха в гласовете им, докато му говореха, придумваха го ласкаво или го заплашваха; един Бог само знае какво наказание ги очакваше, ако им се изплъзне. Нападнаха го, налагаха го; усещаше как прегладнелите им телца се блъскат в него, взеха да се катерят отгоре му — задъхани, запъхтени в упоритостта си, решени да не го изтървават за нищо на света. По цялото му тяло плъпнаха пръстчета като мравки — и ето че изведнъж се сети за нещо, което беше чел много отдавна, за човек, заровен в палещия пясък над мравуняк с бели мравки, които много скоро го изглозгали до кокал.