Лоренс Даррелл - Маунтолив

— Не! — извика неистово; някаква абсурдна задръжка го спираше да не размаха юмруци, да не ги разпердушини с няколко удара напосоки, тъй като това беше единственото нещо, което можеше да го освободи от тях. (Но най-малките бяха съвсем малки и крехки.) Ето че вече хванаха ръцете му и се катереха по гърба му — връхлетяха го нелепи спомени за бой с възглавници в тъмната обща спалня в училище. Задумка яростно по вратата с лакът, при което те удвоиха молбите си, хленчещите им гласове пропищяха още по-силно. Дъхът им беше горещ като горски дим.

— О, ефенди, защитник на бедните, цяр за нещастието ни…

Маунтолив изпъшка и продължи да ги отблъсква, но в един миг усети как го повалиха на земята, как омекналите му колене поддават пред атаката им, която вече напредваше с тържествуващ бесен вой.

— Не! — изкрещя той с измъчен глас, а хорът му отвърна:

— Да. Да, в името на Аллах! — Накачулиха се върху него, миришеха на стадо кози. Кискането, мръсотиите, които нашепваха, гальовните придумвания и псувните изпълниха ума му, затлачиха го. Сякаш всеки момент щеше да загуби съзнание.

Но изведнъж всичко се проясни, сякаш завесата се отвори, и той видя как седи до майка си пред бумтящата камина, а в скута му лежи отворена книжка с картинки. Тя му четеше на глас, а той се опитваше да следи думите, които произнася, но вниманието му биваше неизменно привлечено от голямата цветна илюстрация, на която се виждаше как Гъливер вече е паднал в ръцете на лилипутите. Картинката беше изрисувана с най-големи подробности, които го привличаха като магнит. Тежките крайници на героя лежаха отпуснати там, където беше паднал, здраво завързани с истинска мрежа от въжета и обтяжки, които всъщност покриваха цялото му проснато на земята тяло, така че не можеше да шавне, докато дребните като мравки хора се разхождаха върху него, проверяваха въжетата и забиваха нови колчета за обтяжките, така че всеки опит на колоса да помръдне се обезсмисляше напълно. Имаше някаква педантична прецизност в рисунката: китките, глезените и шията привързани така, че никакво движение не беше възможно; имаше забити колчета между всеки от пръстите на огромната му ръка, за да могат да ги притискат към земята. Плитките на косата му бяха стегнато навити около малки греди, забучени в земята до него. Дори полите на сюртука му с всичките им дипли бяха умело заковани. Лежеше и гледаше безизразно в небето, без да разбира какво става, сините му очи — широко отворени, устните — стиснати. Армията лилипути крачеше отгоре му с ръчни колички, с колчета и още въжета; позите им говореха, че са заети с трескав труд по задържането на гиганта, сновяха по него като мравки. И през цялото това време Гъливер лежеше върху зелената трева на Лилипутия, в долина, пълна с микроскопични цветчета, като завързан балон…

Когато се съвзе (въпреки че нямаше никаква представа как в крайна сметка бе успял да се отскубне), Маунтолив стоеше облегнат върху леденостудената каменна дига на Корниш, а зората вече обагряше морето под него, вълните се плискаха лениво в подпорите на вълнолома, просъскваха тихо и се оттичаха. Спомняше си единствено как тича като обезумял и често се препъва по криволичещите улички, докато най-накрая стигна крайбрежната алея. Пръсна се бледата измита зора и лек морски бриз довя миризмата на катран и лепкавата влага на солта. Маунтолив се почувства безпомощен като моряк, изхвърлен в чуждоземно пристанище в другия край на света. Джобовете му бяха обърнати наопаки и висяха като ръкави. Ризата и панталоните му бяха разкъсани. Скъпите копчета за яката на ризата и за ръкавелите, както и иглата за вратовръзката ги нямаше, портфейлът му също беше изчезнал. Призля му. Но постепенно дойде на себе си, разбра къде се намира, след като погледна към джамията Гохари, огряна от светлината на изгрева, там, сред скупчените край нея палми. Много скоро слепият мюезин ще се покаже като някоя прастара костенурка, за да отправи обичайните утринни възхвали към единствения Господ. Може би имаше четвърт миля до мястото, където беше паркирал колата си. Останал без фес и черни очила, той се чувстваше като гол. Тръгна с мъчителна стъпка покрай каменната дига, доволен, че няма хора, които биха го разпознали. Пустият площад пред хотела току-що бе започнал да се разбужда за живот заедно с първия трамвай. Той издрънча и пое празен към Мазарита. Ключовете от колата му също липсваха, затова трябваше да се заеме с престъпната задача да счупи заключалката с винтов ключ, който взе от багажника — през цялото време трепереше от ужас да не дойде някой полицай и да започне да го разпитва, дори, може би, направо и да го арестува по подозрение. Трепереше от презрение и погнуса от себе си, освен това го мъчеше адско главоболие. Най-накрая успя да отвори вратата и потегли с бясна скорост по пустите улици — за щастие ключовете на шофьора бяха в колата — по посока към Рушди. Ключът за резиденцията също беше паднал някъде в мелето, затова му се наложи да изкърти райбера на един от прозорците в трапезарията, за да влезе в къщата. Възнамеряваше да си вземе душ, да се преоблече и да легне да спи цяла сутрин, но докато стоеше под горещата вода, си даде сметка, че е ужасно превъзбуден, а умът му е така разстроен, че мислите му жужаха неспирно като кошер пчели и не му даваха мира. Изведнъж реши, че ще се махне от къщата и ще се върне в Кайро, без дори да дочака идването на прислугата. Дори тях не би имал сили да погледне.