Лоренс Даррелл - Маунтолив

Най-накрая стигна до малък ресторант. Той го привлече с пламтящите си пещи, бълващи дим на талази, който се виеше и стелеше в стаята. Като усети миризмата на мащерка, печен гълъб и ориз, Маунтолив изведнъж прегладня. Имаше само още един-двама души, които едва се виждаха през облаците дим. Той седна с вид на човек, благоволил да отстъпи пред закона за гравитацията, и си поръча вечеря на отличен арабски, въпреки че не свали от главата си нито феса, нито тъмните очила. Вече беше ясно, че спокойно може да мине за мюсюлманин. Собственикът на заведението беше едър плешив турчин с лице на татарин, който на мига и без дума да пророни, се зае да сервира на гостенина. И също така мълчаливо постави чаша до чинията му и я напълни догоре с безцветен арак, приготвен от мастиково дърво, който се наричаше мастика. Маунтолив се задави от питието, закашля се, но иначе му хареса — защото това беше първото питие от Леванта, което бе опитал навремето, но от години беше забравил за съществуването му. Не помнеше и колко е силно и обзет от носталгия, си поръча втора чаша, за да прокара с нея превъзходния врял пилаф и гълъба (толкова горещ, направо от шиша, че не смееше да го пипне с пръсти). Иначе се чувстваше на седмото небе от удоволствие. Беше на път да се съвземе, да си възвърне онзи размит образ на Египет, който срещата с Лейла бе зачернила или по-скоро откраднала.

Улицата навън кънтеше от трепетливото дрънчене на дайрета и гласовете на деца, които се извисяваха в нещо като обща монотонна молитва; обикаляха дюкяните на тумби, повтаряха едни и същи стихчета отново и отново. След третото повторение той най-накрая успя да различи думите. Ама, разбира се!

— По дяволите! — каза си той и преглътна една пареща огнена глътка арак, а после се усмихна, след като разбра смисъла на малката процесия. Срещу него до прозореца седеше достолепен възрастен шейх и пушеше наргиле с дълъг чибук. Махна с грациозно извита старческа ръка към гюрултията навън и се обади:

— Аллах! Голяма врява вдигат тия дечурлига!

Маунтолив му се усмихна в ответ и рече:

— Кажете ми дали греша, ефенди, но за Ел Сирд ли са излезли да пеят?

Лицето на възрастния мъж се озари и той кимна и пусна една усмивка като на светец.

— Не грешите, ефенди.

Маунтолив остана доволен от себе си и се изпълни с още по-тежка носталгия към онези полузабравени години.

— Значи тази вечер — продължи той — трябва да е свещената нощ по средата на месец Шаабан и Дървото на крайностите ще бъде разлюляно. Така ли?

Пак последва доволно кимване.

— Кой знае — рече старият шейх, — може да се случи нашите две имена да са вече изписани върху капещите листа? — Изпухтя тихо и доволно като детско влакче. — Нека бъде по волята на Аллаха!

Поверието гласи, че в благочестивата нощ в средата на месец Шаабан Райското дърво се разклаща и падащите листа носят имената на всички онези, които ще умрат през идващата година. И в някои писания това дърво се нарича Дърво на крайностите. Маунтолив беше толкова доволен, задето успя да разбере детската песен, че си поръча още една последна чаша арак, която гаврътна на крак, докато си плащаше сметката. Старият шейх заряза лулата си и бавно се приближи до него сред облак дим. Рече му:

— Скъпи ми, ефенди, разбирам за какво си дошъл. Онова, което търсиш, ще ти бъде разкрито чрез мен. — И той постави два мургави пръста върху китката на Маунтолив, говореше скромно и тихо, като човек, който има да сподели някаква тайна. Лицето му излъчваше откритост и чистота като на пустинен отшелник. Маунтолив беше запленен от него.

— Уважаеми — каза му, — тогава разкрий ми го, кажи какво трябва да знае един недостоен сириец. — Възрастният се поклони на два пъти, огледа мястото предпазливо и добави:

— Бъди така добър да ме последваш, ефенди.

Не отдръпна пръстите си от китката на Маунтолив, задържа ги, като че беше сляп. Излязоха заедно на улицата; романтичното сърце на Маунтолив туптеше лудешки — дали пък нямаше да бъде удостоен с някаква мистическа тайна на Божията истина? Толкова често беше слушал истории за тия базари и разни светци, които се спотайват в тях в очакване да изпълнят тайната си мисия от името на онзи, невидимия, вдъхващ страхопочитание свят, най-строго пазения свят на херметиците. Крачеха сред пухения облак на неизвестността, на всеки няколко стъпки смълчаният шейх се олюляваше и току изпъваше снага, устните му се разтягаха в блудкавата усмивка на блаженството. Така бавно-бавно двамата прекосиха тъмните сокаци, превърнати от нощта в дълги сенчести тунели или безформени бърлоги, които все още ехтяха, макар и глухо, с музиката на гайди и хорска препирня, сподавени от дебели стени и зарешетени прозорци.