Лоренс Даррелл - Маунтолив

— По заповед на Несим. Жюстин ще се върне от езерото, за да ме вземе. Двете изчезваме заедно. В Кантара ще се разделим и аз ще продължа към фермата в Кения. Несим не казва, още не можел да каже за колко време. Трябваше да те видя. Трябваше поне веднъж да говоря с теб. Не за себе си — нито за себе си, нито за сърцето си. А за това, което разбрах за Несим по време на карнавала. Бях вече тръгнала за срещата с теб, но онова, което ми каза за Палестина! Кръвта ми изстина. Да работи против англичаните! Как е възможно! Несим трябва да е полудял. Тогава не дойдох, защото не знаех какво да ти кажа, не можех да те погледна в очите. Но сега ти вече знаеш всичко.

Почти се задъхваше, бързаше да продължи, сякаш това наистина беше само въведение към основната реч. И ето че изведнъж го каза:

— Египтяните ще сторят нещо лошо на Несим, а англичаните се опитват да ги заставят да направят именно това. Дейвид, трябва да използваш властта си, за да ги спреш. Умолявам те да спасиш сина ми! Моля те да го спасиш. Чуй ме, трябва да ми помогнеш. Никога не съм те молила за услуга.

Заради вадичките от сълзи и черен грим по страните си Лейла му изглеждаше още по-чужда под светлината на уличните лампи. Той взе да заеква. Тя извика на висок глас:

— Моля те да помогнеш! — след което най-ненадейно взе да вие и да се олюлява като арабка, да го умолява, от което той се почувства дълбоко оскърбен.

— Лейла! — извика й. — Престани! — Но тя продължи да се клати наляво-надясно, като не преставаше да повтаря:

— Сега вече само ти можеш да го спасиш — но като че ли повече на себе си, отколкото на него. След което понечи да падне на колене в тясната кабина и да целуне краката му. Маунтолив вече трепереше от гняв и отвращение, не можеше да повярва на очите си. За десети път вече минаваха покрай „Оберж“.

— Ако не спреш на секундата… — изкрещя й ядно, но тя продължи да вие и той скочи доста тромаво от колата на пътя. Беше ужасно — да сложи край на срещата им по този начин. Файтонът се закова на място. Той се почувства ужасно глупаво и с глас, който като че идваше толкова отдалеч, че по нищо не приличаше на неговия, с изключение на известна нотка на старомодна язвителност, каза:

— Нямам право да обсъждам официални въпроси с частни лица. Можеше ли да има нещо по-абсурдно от тези думи?

Изпита ужасен срам от това, че ги произнесе.

— Лейла, довиждане — измънка бързешком, стисна й ръката още веднъж и се отдалечи. Побягна. Отключи колата си, влезе вътре задъхан и обзет от необяснима ярост. Файтонът продължи напред в мрака. Проследи го, докато завие бавно по Корниш, след което го изгуби от поглед. Запали цигара и включи двигателя. Изведнъж разбра, че всъщност няма къде да отиде. Всеки подтик, всяко желание у него беше угаснало.

След дълга пауза пое бавно и внимателно към лятната резиденция на посолството, като не спря да си говори наум. Къщата беше потънала в мрак, отвори със собствения си ключ. Тръгна да обикаля от стая в стая, запали всички лампи, но изведнъж се почувства зашеметен от самотата си. Не можеше да вини прислугата за отсъствието й, тъй като беше казал на Али, че ще вечеря навън. Взе да крачи напред-назад из гостната с пъхнати в джобовете ръце и това продължи доста дълго. Подуши влагата в неотопляваните стаи, а празното укорително лице на часовника му показа, че е едва девет. Най-неочаквано се озова пред шкафа с питиетата и си наля много силно уиски със сода, което изпи наведнъж. Изсумтя шумно, сякаш беше погълнал доза лимонена киселина. Умът му бръмчеше като жица под високо напрежение. Реши, че трябва да излезе и да вечеря навън. Но къде? Изведнъж цяла Александрия, цял Египет му опротивяха, почувства ги като бреме и изнемога за духа си.

Изпи още няколко чаши уиски, които му се усладиха, тъй като сгряха кръвта му; нямаше навика да пие, правеше го рядко и много умерено. Лейла изведнъж го изправи лице в лице с една действителност, която — така предположи — винаги се бе спотайвала зад прашния гоблен на романтичните му представи за нещата. В известен смисъл тя беше Египет, неговият личен въображаем Египет; и сега този стар образ беше обелен, оголен докрай. „Би било много неразумно да продължавам да се наливам“ — каза си той и пресуши последната чаша. Да, това беше причината! Той никога не си позволяваше импулсивност, никога не си позволяваше да се държи естествено, нито да показва открито отношението си към живота. Затова пък умееше да се крие зад премерената тактичност и компромисите. И заради това свое отстъпничество бе изгубил от погледа си истинската представа за Египет, подхранвайки онази, която го крепеше. Значеше ли това, че всичко е било лъжа?