Лоренс Даррелл - Маунтолив

Докато съзерцаваше всичко това, Маунтолив изпита силна умора от живота, която най-накрая разпозна като нашивката, която неговата зрялост е поставила върху раменете му на възрастен — клеймото на преживяванията, които ни състаряват. Вятърът вдигна вълни и пръски в пристанището. Коридорите от мокри такелажи се поклащаха и потръпваха като листата на огромно дърво. Сълзите се стичаха по предното стъкло, заличавани от усърдната работа на безшумните чистачки… За миг се разля странен сумрак с цвят на натъртено, прониза го светкавица и после изви вятър — авторитетният северен вятър, който взе да блъска и налага морето, докато се появи типичният му плюмаж от бели гребени, със сила разтвори морската твърд и ето че в лицата на мъже и жени отново се огледа откритото зимно небе. Имаше още много свободно време.

Стигна до лятната резиденция, за да се увери, че прислугата е предупредена за пристигането му. Възнамеряваше да преспи и да се върне в Кайро на сутринта. Отключи външната порта със собствения си ключ, като преди това натисна звънеца и се ослуша да чуе тътрещите се крака на Али. Долови приближаването на старческите стъпки и в същия миг северният вятър изрева мощно и стъклата на прозорците се вцепениха. Дъждът спря отведнъж, като че някой затвори кранчето на чешма.

Все още разполагаше с час, че и повече, преди да дойде време за срещата. Можеше преспокойно да си вземе една вана и да се преоблече. За своя изненада чувстваше се великолепно, вече не го измъчваха съмнения, нито пък се радваше на някакво облекчение. Беше се оставил безрезервно в ръцете на шанса.

Изяде един сандвич и изпи две чаши чисто уиски, преди да потегли. Голямата кола се плъзна безшумно по Гранд Корниш към „Оберж Бльо“, което се намираше по-близо до покрайнините на града, заобиколено от редуващи се дюни и скупчени на едно място палмови дървета. Небето отново се беше прояснило и разпенените вълни се гонеха към брега, удряха се в металните конструкции на пристаните при Чатби и шумно се разбиваха в дъжд от пръски. Далеч на хоризонта продължаваше да просветва от светкавиците, ала само от време на време и с помътнено сияние. Но тези бледи проблясъци можеха да бъдат и от оръдията на кораби, влезли в морски бой.

Той отби встрани от пътя и колата плавно се озова в пустия паркинг на „Оберж“, след което изключи всички фарове. Остана така за миг, докато привикне със синкавия мрак. Заведението „Оберж“ беше празно — бе прекалено рано за танцьорите и други посетители да изпълнят елегантния дансинг и баровете. И тогава го видя. Встрани от пътя, от отсрещната страна на паркинга, се виждаше самотна пясъчна дюна с няколко приведени палми. Файтонът беше спрял там. Старомодните му газени фенери бяха запалени и се поклащаха като светулки на лекия морски бриз. Тъмна фигура с фес на главата седеше на капрата, очевидно заспала.

Маунтолив прекоси мястото с лека радостна стъпка, чуваше как чакълът скърца под обувките му и като наближи колата, извика тихо:

— Лейла! — На фона на небето видя как силуетът на файтонджията се обърна, позата му издаваше заострено внимание. Откъм вътрешността на кабината чу глас — гласа на Лейла — да казва нещо от рода на:

— А! Дейвид, значи най-накрая се срещнахме. Минах целия този път, за да ти кажа…

Той се наведе напред с озадачено изражение, напрягаше очи, но не можеше да види нищо повече от смътните очертания на човек в отсрещния ъгъл на кабината.

— Качвай се! — извика му тя властно. — Ела да си поговорим.

И точно в този момент някакво усещане за нереалност обзе Маунтолив. Не можеше да реши защо. Но се почувства като в сън, като човек, който крачи, без да докосва земята, или се носи във въздуха, както коркова тапа по вода. Чувствата му, като антени, се протягаха напред към тъмния силует, опитваха се да съберат и преценят смисъла на тези изпуснати фрази и да анализират странното чувство на объркване, което те излъчваха, което се криеше в тях като чужда интонация, прокрадваща се в познати гласове. Целият контекст на досегашните му впечатления се срути.

Ето какво стана: той не успя да разпознае гласа или поне не съвсем. Или пък, иначе казано, успя да идентифицира Лейла, без обаче да повярва на собствените си уши. Защото това не беше скъпият на сърцето му глас, който в неговото въображение продължаваше да живее и да населява онази Лейла, която помнеше. Сега тя говореше с нещо като подкрякваща колебливост, непоследователно и недискретно, с настръхнал и изнервен глас. Той предполагаше, че това е в резултат на вълнението или кой знае на какви други чувства? Но… фразите, които заглъхваха недоизказани, за да започнат отново по средата на мисълта, фразите, които се губеха и секваха точно в мига, когато две мисли трябваше да се свържат в една? Той се намръщи в тъмнината, като се опита да анализира тази загадъчна, нереална, прилична на безумие обърканост в гласа й. Това не беше гласът на Лейла. Или може би беше? След малко една ръка го хвана и попаднала в кръга светлина, който хвърляха закачените на месингови куки до капрата газови фенери, той се вторачи трескаво, за да я разгледа. Пълна, неподдържана малка ръка с къси нелакирани нокти и прорасли кожички.