Лоренс Даррелл - Маунтолив

Следващите десет дни преминаха в нещо като сън, пронизван на пресекулки от бодежите на реалността, която вече не му действаше като опиат или развлечение, предназначено да измами нервите му; задълженията му се превърнаха в мъчителна досада. Когато се поглеждаше в огледалото в банята, подлагайки лицето си под бръснача с неподправено отвращение, той наистина се чувстваше безкрайно изтощен и използван. Слепоочията му бяха силно прошарени. Някъде откъм стаите на прислугата с леки изпращявания радиото свиреше мелодията на онази стара песен, която беше подлудила цяла Александрия това лято: „Jamais de la vie“. Вече я ненавиждаше. Тази нова епоха — преддверие на ада, пълно с разпръснатите фрагменти на навик, задължения и обстоятелства — го изпълваше с угнетително нетърпение, ала под всичко това усещаше как се съвзема, как се готви за дългоочакваната среща с Лейла. По някакъв начин тя щеше да определи не толкова физическото осезаемо значение на неговото завръщане в Египет, колкото душевното, разклатило вътрешния му живот. Божичко! Нямаше навика да се изразява толкова тромаво, но как иначе да изкажеш подобни неща? У себе се усещаше нещо като бариера, която трябваше да преодолее, нещо като пубертет на чувствата, които трябваше да възмъжеят.

Пое по неравната пустиня в колата със знаменцето, тихото свистене на студения двигател го зарадва с песента си, както и цвиленето на вятъра в страничните прозорци. Беше минало доста време, откакто за последен път беше пътувал сам през пустинята, и това му напомни за по-отдавнашни и по-щастливи излети. Докато препускаше през неподвижния бял въздух с повече от шейсет километра в час, взе тихичко да си тананика припева на „Jamais de la vie“, въпреки че го ненавиждаше.

Откога не си беше тананикал по този начин? Цяла вечност. Това не можеше да се нарече щастие, а по-скоро завладялото го облекчение, което усещаше. Дори омразната песен му помогна отново да си представи онази изгубена Александрия, която навремето намираше за очарователна. Дали ще стане, дали изобщо бе възможно отново да стане такава в очите му?

Беше късен следобед, когато стигна края на пустинята и започна бавно да криволичи по пътя, който щеше да го отведе до настръхналите бедняшки квартали в покрайнините на града. Небето беше покрито с облаци. Над Александрия се извиваше буря. На изток, над ледените зелени води на езерото валеше като из ведро — блестящи остри стрели дупчеха гладката му повърхност; макар и отдалеч, можеше да долови свистенето на дъжда въпреки шума на движещата се кола. Погледна към перления град през матовия облачен параван, щръкналите минарета, пробили облачните ивици на залеза — платно, потопено в кръв. Морският вятър беснееше в устието. Още по-нагоре на тумби се носеха димящи алени облаци, които хвърляха странно сияние върху улиците и площадите на белия град. Дъждът беше рядко и кратко зимно явление в Александрия. След малко ще задуха откъм морето и вятърът ще измете небето, ще го изчисти за броени минути, ще навие тежките кълбести облаци, както се навива килим. Стъклената свежест на зимното небе ще възвърне светлината си и отново градът ще светне, ще заблести на фона на пустинята като кварц, като красив артефакт. Вече не го измъчваше нетърпение. Мракът започна да поглъща залеза. Като приближи грозните редици от къщурки и складове край външното пристанище, гумите му запушиха и зацвърчаха по нажежената настилка, леко охладена от ситен дъждец. Трябваше да намали скоростта…

Влезе в затъмнението на бурята бавно, като се любуваше на хоризонта, където светлината се беше извила като опънат лък. От време на време проблясваха слънчеви лъчи и пръскаха рубини по туловищата на бойните кораби в залива (клекнали под тежките си оръдия като рогати крастави жаби). Ето го отново — древния град; усети всепроникващата му меланхолия под дъжда, докато го прекосяваше по пътя си към лятната резиденция на посолството. Ярката необичайна светлина на гръмотевичната буря го беше пресътворила, придавайки му призрачен, приказен вид — разбити тротоари от станиол, охлювни черупки, рогови отломъци, слюда; къщи от кирпич, обагрени в убито тъмночервено; влюбените по площад „Мухамад Али“, объркани от непривичния дъжд, изглеждаха неутешими като зарязани сечива; дрънченето на виолетови трамваи по крайбрежния булевард сред шумоленето на палмови листа. Грохналият древен град, чиито улици бяха покрити с мокър кафяв прах от заобикалящата го отвсякъде пустиня. Почувства го като нов и той се разстла в съзнанието му като панорамна гледка — стенанието на презокеански кораб, поел към лентата на залеза, влаковете, устремени като буен поток диаманти към вътрешността, а колелата им тракаха сред чакълестите клисури и праха на храмовете, отдавна запуснати и затлачени с тиня…