Лоренс Даррелл - Маунтолив

— Това, което ме тревожи — каза Жюстин, — е, че вече си в ръцете на Мемлик. Как изобщо ще се отървеш от него? Ако разполага с безспорни доказателства срещу теб, той никога няма да отпусне хватката си, докато не те изстиска докрай.

— И в двата случая — отвърна й Несим кротко, — за нас е лошо. Защото, ако той започне открито разследване, знаеш много добре, че това ще даде възможност на правителството да секвестира имуществото ни. Лично аз предпочитам да задоволявам личната му алчност колкото е възможно по-дълго. След това ще видим. Сега най-важното е да се концентрираме върху предстоящата… битка.

Докато произнасяше думата, минаваха покрай ярко осветената градина на британското посолство. Жюстин се сепна и го дръпна за ръкава, тъй като в този миг зърна слаба фигура по пижама, която се разхождаше по зелената морава с онзи разсеян вид, който и двамата добре познаваха.

— Маунтолив — каза му тя. Несим погледна тъжно към градината и своя приятел, ненадейно обзет от изкушението да спре колата и да го изненада, като изтича при него. Подобен жест би бил съвсем в стила на връзката им отпреди не повече от три месеца. Какво се бе случило с всичко това?

— Със сигурност ще настине — подхвърли Жюстин, — виждаш ли, бос е. И държи телеграма в ръката си.

Несим даде газ и колата зави надолу по булеварда.

— Предполагам — каза той, — че страда от безсъние и е искал да охлади ходилата си в студената трева, преди да се опита отново да заспи. Самата ти често го правеше. Не си ли спомняш?

— А телеграмата?

Нямаше кой знае каква мистерия в телеграмата, която страдащият от безсъние посланик държеше в ръка и към която поглеждаше от време на време, докато се разхождаше бавно в собствената си градина и пушеше пура. Веднъж седмично играеше шах с Балтазар чрез телеграми — нещо, което по онова време му действаше успокоително и представляваше онзи вид отмора, която грохналите от работа мъже извличат от решаването на кръстословици. Не забеляза голямата кола, която мина безшумно край оградата и пое към града.

Щяха да останат в това положение още много седмици — актьори, сякаш застинали завинаги в позите, които илюстрират колко непредвидимо може да бъде сляпото провидение. Маунтолив повече от останалите започна да се измъчва от отрезвяващото усещане за собствената си професионална неспособност и безсилие да действа другояче, освен като инструмент (не вече като фактор), и то до такава степен, че се почувства притиснат от гравитационното поле на политиката. Личните му желания и импулси изгубиха смисъл, престанаха да имат значение. Дали и Несим не беше жертва на нарастващото усещане за застой във всичко? Мислеше си за миналото с горчивина и по-често за случайно изпуснатите думи на сър Луис, докато решеше косата си пред огледалото. „Тази илюзия, че си свободен да действаш!“ От време на време страдаше от мъчителни главоболия, а и зъбите му се обадиха. По една или друга причина реши, че това се дължи на препушване, и се опита да преустанови този свой навик, но безуспешно. Борбата с тютюна само влоши положението и той се почувства още по-нещастен.

Ако в този момент самият той беше безсилен, какво можеше да се каже за другите? Като посърнали проекции на болно въображение, те приличаха на лишени от смисъл и изпразнени от пълнеж дрехи; само се разместваха и заемаха различни позиции в тази безцветна драма за сблъсъка на воли. Несим, Жюстин, Лейла бяха придобили призрачен вид като съновидения, действащи в свят, населен от безизразни восъчни фигури. Вече не усещаше дори това, че най-малкото им дължи любов. Най-вече мълчанието на Лейла го караше да мисли — все по-отчетливо и уверено — за вината й и нейното съучастие.

Есента преваляше, но по нищо не личеше, че Нур се е задействал. Каналите на посолството в Кайро с Лондон се бяха задръстили от дълги и все по-дълги телеграми, пълни с проницателните натяквания на умове, опитващи се да повлияят на операцията, за която Маунтолив беше вече наясно, че не е просто шанс, а негова съдба. Този пръв голям урок, който професионалният живот се канеше да му даде, беше твърде интересен, макар и по доста парадоксален начин. Защото извън очертания периметър на личните си страхове и колебания той можеше да наблюдава цялото развитие на делата с концентрирано внимание, с опасения, но и с възхищение. Ето че в очите на Нур вече беше заприличал на някаква досадна мумия, дори се срамуваше от онази натруфена, купена на старо униформа, на чието великолепие очевидно разчиташе, за да сплаши и предупреди министъра. Възрастният мъж преливаше от трескаво желание да му угоди, приличаше на маймуна, която подскача въодушевено в края на веригата. Но какво можеше да направи той? Подкрепяше съшитите си с бели конци извинения с гримаси и толкоз. Разследването, възложено на Мемлик, не беше приключило. Най-важното е да се докаже истината. Все още се работи по следи. И така нататък.