Несим отново се поклони.
— Стига да намерим, че са приемливи, паша.
— Съжалявам, че не сме се срещнали по-рано. Жалко наистина.
— Жалко наистина.
Пашата отново се върна към ролята си на домакин и се отдалечи. Местата в широкия кръг от неудобни столове с твърди прави облегалки бяха вече почти заети от другите гости. Несим си избра един по в края, докато Мемлик се озова до жълтия си диван и взе бавно да се качва в него с вид на плувец, достигнал сал насред океана. Даде знак и слугите започнаха да прибират чашите от кафе и локумите. После внесоха специално за проповедника елегантен стол с висока облегалка, извити подлакътници и зелена тапицерия, който поставиха малко встрани, а не в средата на помещението. Един от гостите стана и с почтително мънкане поведе слепеца към мястото му. Прислугата се оттегли под строй, после затвори и заключи високите врати в дъното на стаята. Уирдът можеше да започне. Мемлик го откри официално с един цитат от теолога Газали 110 110 Абу Хамид ал-Газали (поч. 1111) — виден ашаритски богослов, правовед и мистик. Преподава право в Багдад, но преживява духовна криза, оттегля се от обществения живот и в продължение на 11 години странства и изучава суфитски доктрини. Неговите огромни познания и ясен стил му осигуряват широка читателска аудитория и до днес. — Б.пр.
— изненадваща новост за човек като Несим, чиято представа за пашата беше формирана изцяло на базата на слухове и хорски приказки.
— Единственият начин — каза Мемлик — да се съединиш с Бога е като общуваш непрекъснато с него. — След като произнесе тези думи, той се облегна назад и затвори очи, сякаш това усилие го беше докарало до изнемога. Но фразата подейства като сигнал, защото когато слепият проповедник източи мършавия си врат и вдиша дълбоко, преди да започне, присъстващите реагираха като един. Всички цигари бяха угасени на мига, всички кръстосани крака — прибрани един до друг, всички копчета — закопчани догоре, и всяка небрежност на позата и вида — коригирана.
Вече очакваха с нетърпение да чуят старческия глас — мелодичен и изтънял от възрастта, да произнесе началните строфи от Свещената книга и наистина нямаше нищо престорено или превзето в съсредоточеното благоговение на кръга от иначе продажни люде. Някои облизваха устни или се бяха привели напред с нетърпение, като че искаха да погълнат прозвучалите фрази; други бяха свели глави и затворили очи, сякаш дълбоко изживяваха някакъв нов вид музика. Старият проповедник седеше, кръстосал восъчнобелите си ръце в скута, когато произнесе първата сура с глас, преливащ от мекота и подплатен с дълбоко познаване — леко разтреперан отначало, но полека набра сила и увереност от настъпилата тишина. Очите му бяха широко отворени и лишени от всякакъв блясък като на мъртъв заек. Гостите следваха ритъма на напевните стихове, които капеха от устните му бавно и в захлас, а събрани заедно, постепенно си пробиваха път в общия поток на поезията, както пасаж риби следва водача си инстинктивно към дълбините на морето. Несим, който присъстваше по принуда и поради това се чувстваше притеснен, изведнъж усети как сърцето му се стопля от вълнение, защото той обичаше сурите, а старият проповедник имаше великолепен глас, макар че в началото произношението му беше още неравно и неизразително. Но това беше „глас от най-съкровените глъбини на сърцето“ — цялото му духовно присъствие се носеше като че по течението на кръвта в тези стихове, изпълваше ги със собствения си плам и човек усещаше как слушателите му тръпнат в отклик като корабни платна на вятъра. „Аллах!“, въздишаха те, припомнили си уместно подбраните фрази, и тези приглушени възгласи вдъхваха мощ и гръмовност на старческия глас със сладостните нотки във високия регистър. „Глас по-сладостен и от милосърдието“, казва една поговорка. Декламацията беше драматична и много разнообразна по стил, тъй като проповедникът сменяше тона, за да отговаря по-пълно на същността на думите, и той ставаше ту заканителен, ту умолителен, ту патетичен, ту поучителен, ту назидателен. Нищо чудно, че владееше словото до съвършенство, слепите проповедници в Египет се славят с невероятната си способност да запаметяват, и то целия Коран, който е около две трети по-дълъг от Новия завет. Несим го слушаше, изпаднал в унес и възхищение, гледаше право надолу в килима, омаян от приливите и отливите на поезията, която откъсна ума му от неспирните размишления, дето не му даваха покой, докато обмисляше възможните реакции на Мемлик по отношение на натиска, който Маунтолив беше длъжен да упражни спрямо него.
Читать дальше