Лоренс Даррелл - Маунтолив

Вместо това беше определил старата си порутена къща на брега на Нил за място на своите аудиенции. Тя се издигаше насред гъста гора от палмови и портокалови дървета. Свещената река течеше под прозорците му и винаги имаше какво да се види, в какво да се загледа човек: фелюги, които правеха курсове нагоре-надолу по реката, лодки за екскурзии и забавления, а от време на време и по някоя моторница… Освен това се намираше твърде далеч, за да бъде обезпокояван от молители, дошли да просят милост за роднините си в затвора. (Хаким и без това делеше с него подкупите от министерството.) На това място Мемлик се срещаше само с хора, които бяха достатъчно важни, за да не бъдат отпъждани: с мъка се надигаше до седнало положение върху жълтия диван и подпираше чистите си обувки (с перленосиви гети) върху тапицираното столче за крака пред себе си, пъхваше дясната ръка в горния джоб на сакото, а с лявата държеше най-обикновена мухогонка, сякаш с нея щеше да дава опрощение. Тук хората, които се грижеха за ежедневните му търговски сделки, се свеждаха до един секретар арменец (Кирил) и дребничкия като кукла италианец Рафаел (по професия бръснар и сводник), който му правеше компания и разнообразяваше сивотата на работния му ден, като често му предлагаше удоволствия, чиято перверзност бе в състояние да възбуди този мъж, който явно беше изгубил всякакъв друг апетит освен този към парите. Да, Мемлик никога не се усмихваше, но понякога, когато беше в добро настроение, галеше замислено косата на Рафаел и закриваше устата си с ръка, за да заглуши смеха си. Това се случваше, когато след кратък размисъл той вдигаше слушалката на старомодния телефон, за да проведе шепнешком някакъв разговор, или за да се обади в Централния затвор заради едното удоволствие да чуе очевидната паника, която обземаше оператора само при споменаване на името му. В такива моменти Рафаел изпадаше в пристъп на раболепни хихикания и продължаваше да се превива от смях, докато му потекат сълзи от очите, след което запушваше устата си с носна кърпа. Ала Мемлик не се усмихваше. Всмукваше леко бузите си навътре и казваше: „Аллах! На какво се смееш?“ Такива случки обаче се брояха на пръсти, ставаха рядко.

Беше ли в действителност толкова страховит, колкото го представяше репутацията му? Истината никога няма да се разбере. Легенди и митове бързо избуяват около такива хора, защото той принадлежеше много повече на мита, отколкото на живота. („Веднъж, когато го измъчвала импотентност, отишъл в затвора и заповядал да доведат две момичета, които били пребити до смърт с камшици пред очите му, докато трето трябвало — колко живописни са поетичните фигури в езика на Пророка — да повдигне унилия му дух“. Твърдеше се, че не изпускал екзекуция и докато гледал, целият треперел и плюел непрекъснато. След което поръчвал сифон газирана вода, за да утоли жаждата си… Но никой не беше в състояние да потвърди доколко тези митове са верни.)

Беше болезнено суеверен и неизлечимо продажен — истината е, че огромното му богатство почиваше на подкупи; и в същото време как да съчетаем с всичко това прекомерната му религиозност — фанатичното усърдие, с което съблюдаваше обичаите на вярата, което и без това би озадачило всеки, който не е египтянин? Именно това беше ябълката на раздора между него и благочестивия Нур. Защото Мемлик беше установил почти дворцов ритуал за получаването на подкупи. Неговата колекция от издания на Корана беше добре известна. Тя се намираше на горния етаж в порутената галерия на къщата му. Знаеше се, че приемливият начин да се добереш до него, беше да подплатиш някой изключително ценен екземпляр на свещената книга с банкноти или друг вид валута и (с дълбоко преклонение) да му я връчиш като ново допълнение към неговата библиотека. Тогава той взимал подаръка, казвал „благодаря“ и подхвърлял, че първо трябва да се качи горе да провери дали пък вече няма същото това издание. На връщане молителят разбирал дали е успял, защото тогава Мемлик му благодарял още веднъж и казвал, че е прибрал книгата в библиотеката си. Но ако отвърнел, че вече притежава същия екземпляр (въпреки че парите били извадени от него), това означавало, че молителят няма шанс. Именно за тази социална формула Нур беше казал, че „злепоставя Пророка“, с което си беше навлякъл омразата на Мемлик.

Дългата просторна оранжерия, в която провеждаше личния си Диван, също представляваше нещо странно. Полукръглите прозорчета от евтино рисувано стъкло над вратите преобразяваха посетителите в арлекини, като обливаха лицата и дрехите им на ивици в зелено, алено и синьо, докато прекосяваха дългото помещение, за да поздравят домакина си. Долу под мръсните прозорци течеше реката с цвят на какао, а на отсрещния й бряг се издигаше британското посолство със своите красиви градини, в които Маунтолив се разхождаше вечер, когато се случеше да остане сам. По цялата дължина на стената в просторната приемна на Мемлик се виждаха две огромни нелепи викториански картини от забравен майстор, които, тъй като бяха твърде големи и тежки, за да бъдат окачени, стояха подпрени на пода и създаваха впечатление за нещо като рамкирани гоблени. А сюжетите им! В едната израилтяните прекосяваха Червено море, което любезно се беше отдръпнало от двете им страни, за да се случи това опасно пътуване, а в другата се виждаше как един космат Мойсей докосва с овчарската си гега скала. По някакъв начин тези размити библейски сюжети се съчетаваха много добре с останалата мебелировка — огромни турски килими и грозни столове с прави облегалки, тапицирани със синя дамаска, грамаден и леко разкривен месингов полилей с подредени в кръг матови електрически крушки, които горяха денонощно. От едната страна на жълтия диван стоеше бюст на Фуше 109 109 Жозеф Фуше (1759–1820) — френски държавник и министър на полицията, който служи с усърдие на различни режими. Създава система за разузнаване и шпионаж. — Б.пр. в естествен ръст, който мигновено привличаше погледа на молителя със своята неуместност. Веднъж Мемлик бил поласкан от френски дипломат, който му казал: „Смята се, че вие сте най-добрият министър на вътрешните работи в модерната история. Наистина, след Фуше, вие нямате равен на себе си.“ Репликата може да е била казана с язвителен тон, но независимо от това тя възпламенила въображението на Мемлик и той на мига поръчал въпросния бюст от Франция. Той стърчеше като някакъв упрек сред всички онези египетски празнословия и мазни ласкателства, може би защото беше покрит с дебел слой прах. Същият този дипломат веднъж описал приемната на Мемлик като кръстоска между запуснат геологически музей и кът от стария Кристъл Палъс — и това също беше жестоко, но правдиво сравнение.