Лоренс Даррелл - Маунтолив

По всяка вероятност странната смесица от наследствени черти имаше пръст в това негово поведение, защото в кръвта му бушуваха баща албанец и майка нубийка, чиито страшни скандали са тормозели детския му сън. Беше единствено дете. Ето как обикновената жестокост съумява да се противопостави на очевидната апатия — съскащ шепот, извисен до пределната висота на женски писък, който остава да ехти, неподсилен от какъвто и да било жест. Телосложението му също го издаваше: дългата копринена, леко чуплива коса, носът и устата, изваяни плоско в нубийския пясъчник и поставени като барелеф върху съвършено кръгла глава на планинец. И наистина, ако се беше усмихнал, щеше да се види онзи полукръг от негърска белота под ноздрите, сплескани и обтегнати като гума. Кожата му беше осеяна с тъмни бенки и имаше цвят, на който в Египет много се възхищават — този на тютюнево листо за пура. Депилатоари, като халяуа например, поддържаха тялото му напълно обезкосмено, дори ръцете и пръстите. Очите му бяха малки и потънали в дълбоки гънки, приличаха на две скилидки. Излъчваха своето безпокойство посредством изражение на вечна сънливост — помръкналото бяло на очите му говореше за размътена отнесеност, сякаш душата, населяваща това туловище, непрекъснато отсъстваше, сякаш бе заминала във вечна ваканция. Устните му бяха много червени, особено долната, приличаха на натъртени, а пълнотата им издаваше какво: епилепсия?

Как беше успял да се издигне толкова бързо? Стъпка по стъпка, чрез методично и усърдно чиракуване като чиновник в Комисията (която го беше научила да презира господарите си) и най-накрая, с помощта на роднински връзки. Методите му се свеждаха до подбор и проучване. Когато Египет стана свободна страна, той учуди дори собствените си покровители като от раз спечели поста министър на вътрешните работи. Чак тогава свали лъжливата маска на посредственост, която беше носил през всичките тези години. Знаеше много добре как да разгласи името си с помощта на камшика, който вече беше развъртял. Плашливата египетска душа винаги копнее за камшик. „Нужда, която лесно се задоволява от онзи, който се е научил да вижда мъжете и жените като мухи.“ Така гласи една поговорка. Само за година време направи така, че името му да всява страх и ужас; твърдеше се, че дори старият крал не смеел да му се противопоставя открито. А и с новопридобитата свобода в страната си, той се почувства още по-свободен, най-вече сред египетските мюсюлмани. Европейците все още имаха правото, по силата на подписания договор, да отнасят съдебните си прошения или да отговарят на обвиненията срещу тях в международните смесени съдилища, в европейските съдилища с европейски адвокати, които да обвиняват или защитават. Но египетската съдебна система (ако изобщо можеше да се нарече така) беше директно управлявана от хора като Мемлик, анахронизми, оцелели от феодализма, толкова страшни, колкото и безсмислени. За тях времето на кадиите съвсем не беше приключило и Мемлик действаше с цялата власт на човек със султански ферман, който може да раздава правосъдие, както намери за добре. Истината бе, че никой не смееше да му се опълчи. Наказваше сурово и често, без да задава въпроси и нерядко основавайки се единствено на слухове или на неясни подозрения. Хора изчезваха безмълвно и безследно, а нямаше апелативен съд, който да обърне внимание на жалбите им — ако изобщо дръзнеха да ги повдигнат, или пък се връщаха след време изкусно осакатени или сръчно ослепени, след което съвсем необяснимо отказваха да обсъждат сполетялото ги нещастие на всеослушание. („Хайде да видим дали може да пее?“ — твърдеше се, че обичал да казва Мемлик, имайки предвид да извади очите на някое канарче с нажежено острие, — операция, която често практикувал с твърдението, че така птицата ставала още по-сладкопойна.)

Ленив, но иначе умен мъж, за работа той разчиташе на своите подчинени, в по-голямата си част гърци и арменци. Почти не посещаваше работния си кабинет в министерството, беше оставил управлението изцяло в ръцете на своите фаворити, като обясняваше, дори се оплакваше, че не може да се отърве от просители, които му губели времето и непрекъснато го обсаждали. (Всъщност се опасяваше, че един ден може да бъде убит именно там — защото мястото беше уязвимо. Например би било много лесно да се сложи бомба в някой от редовно непочистваните шкафове, където мишките танцуваха сред пожълтели архивни папки. Хаким ефенди му беше подшушнал тази опасност, за да може сам да си разиграва коня в министерството, необезпокояван от никого. Мемлик беше наясно с това, ала нехаеше.)