Лоренс Даррелл - Маунтолив

— Моята власт е незначителна, но въпреки това имам врагове.

— За съжаление.

— Наистина.

Мемлик премести тежестта си на левия крак и взе умислено да чопли зъбите си, после продължи:

— Мисля, че много скоро двамата ще се разберем.

Несим се поклони официално, но нищо не каза, докато домакинът му го гледаше изпитателно, дишаше тежко и равномерно през устата.

Мемлик рече:

— Когато искат да се оплакват, идват при мен — първоизточника на оплакванията. Досадно ми е, но понякога съм принуден да се застъпвам за тези, които се оплакват. Разбирате ли ме?

— Много добре.

— Има случаи, когато не съм задължен да предприемам някакво действие. Но има и такива, когато се налага. Следователно, Несим Хоснани, мъдрият човек премахва причините за оплаквания.

Несим отново се поклони елегантно и още веднъж замълча. Беше безполезно да се следва диалектиката на техните сравними постове, преди той да получи одобрение на предложения подарък. По всяка вероятност Мемлик усети това, защото въздъхна и премина към следващата групичка гости, а след малко вечерята приключи и цялата компания се оттегли отново в дългото помещение на приемната. Сърцето на Несим се разтуптя, защото Мемлик взе подарения му Коран, извини се и каза:

— Трябва да го сравня с другите в колекцията. Много скоро ще дойде шейхът — тази вечер е от Имбаби. Настанете се удобно. След малко идвам и аз. — Напусна стаята. И пак започнаха несвързани разговори, в които Несим се опита най-искрено да участва, въпреки че учестеният му пулс го задушаваше, а когато поднесе цигарата към устните си, видя, че и пръстите му треперят. След известно време вратите отново се отвориха, за да влезе слепият шейх, който беше дошъл да ръководи тази „нощ на Бога“. Всички го наобиколиха, здрависваха се с него и му изказваха поздравления и похвали. Но ето че Мемлик влезе ненадейно и Несим видя, че ръцете му са празни: каза си наум една благодарствена молитва и попи челото си.

Бързо успя да се успокои. Стоеше встрани от голямата навалица мъже в тъмни сака, сред които старият сляп проповедник стърчеше с празно, озадачено лице, което се обръщаше от глас към глас с вида на механичен прибор, създаден да регистрира звукови вълни; тоест изражение на леко объркване, подсказано от онова призрачно спокойствие на безусловна вяра, което е толкова по-удовлетворително, поради факта че разумът не може да го възприеме докрай. Ръцете му бяха скръстени на гърдите; изглеждаше смутен като престаряло дете, излъчващо кинетичната красота на човешко същество, чиято душа е превърната в оброк.

Пашата, който отново се появи, взе бавно да си пробива път към Несим, но с така забавени крачки, сякаш никога нямаше да стигне до него. Мудното му придвижване беше още повече удължено от поздравленията по пътя и от изражението му на необяснимо равнодушие. Най-накрая спря до лакътя на Несим, дългите му ловки пръсти все още стискаха украсената дръжка на мухогонката.

— Подаръкът е превъзходен — прошепна най-накрая с едва доловими нотки на сладост в гласа. — Така е, сър, вашето познание и вашето здравомислие са прочути. Ако се покажа изненадан, това би било проява на вулгарно невежество към този всеизвестен факт.

Формулата, която Мемлик използваше неизменно, беше така отработена и добре дефинирана на арабски, че Несим — нямаше как — наистина се изненада приятно. Представляваше специален словесен подбор, който би използвал само много образован човек. Несим не знаеше, че Мемлик я беше запаметил именно за подобни случаи. Той сведе глава, както се прави, когато човек получи високо признание, но остана безмълвен. Мемлик взе да премята мухогонката си, после добави, вече с променен глас:

— Разбира се, има и още нещо, само едно. Вече ви споменах за оплакванията, които пристигат при мен, скъпи ми ефенди. Във всички подобни случаи аз съм задължен рано или късно да разследвам причините. За голямо съжаление.

Несим обърна спокойния си черен взор към египтянина и все още усмихнат, рече тихо:

— Сър, докато дойдат коледните празници — въпрос на броени месеци — вече няма да съществуват причини за оплаквания. — Настъпи мълчание.

— Излиза, че моментът е важен — каза Мемлик замислено.

— Времето е въздухът, който дишаме, както се казва в поговорката.

Пашата се извърна наполовина към него и сякаш говореше на всички събрали се, добави:

— Моята колекция имаше нужда от вашите отлични познания. Надявам се, че ще можете да ми откриете и други подобни съкровища на Светото откровение.