Лоренс Даррелл - Маунтолив

— Ето ме и мен! — каза Маунтолив и с жест показа как се е наконтил. — Най-накрая.

В черната кола с малкото, пърхащо на вятъра знаме прекосиха града, докато стигнат до министерството, където плахият и подобен на маймуна египтянин ги чакаше загрижен, развълнуван и тревожен. Беше видимо впечатлен от униформата и от факта, че двамата най-добри арабисти на английското посолство са били избрани да го посетят на крака. Целият засия, поклони се, автоматично протегна ръка — размяна на официални любезности — както беше обичайната практика. Беше дребен мъж с тъжно лице, пиринчени копчета за ръкавели и сплъстена коса. Желанието му да любезничи, да угодничи и да бъде от полза, беше толкова голямо, че съвсем естествено започна да фамилиарничи и да се държи сладникаво свойски. Очите му лесно се навлажняваха. Предложи им неизменното кафе и локум така, сякаш това беше жест на признание в любов. Непрекъснато попиваше челото си и правеше мазни питекантропски гримаси.

— О, посланик! — рече сантиментално, когато комплиментите отстъпиха пред деловата работа. — Познавате добре нашия език и нашата страна. Ние ви вярваме. — Перифразирани, думите му означаваха: „Вие добре знаете, че нашата подкупност е неизкоренима, тя е белег на древна култура, затова ние не се срамуваме във ваше присъствие.“

След това седна, скръсти ръце над чистата си сива жилетка, навъсен като ембрион в стъкленица, докато Маунтолив редеше силните думи на своя протест, след което извади документа, който беше плод на усърдното трудолюбие на Маскелин. Нур слушаше, от време на време поклащаше глава, сякаш не можеше да повярва на ушите си, а физиономията му се удължаваше. Когато Маунтолив свърши изказването си, той импулсивно се изправи и каза:

— Разбира се. Веднага. Веднага. — А после като че се потопи в съмнения, олюля се, седна отново и започна да върти копчето си за ръкавели. Маунтолив въздъхна и стана на крака.

— Задължението е неприятно — каза, — но наложително. Може ли да уверя моето правителство, че въпросът ще бъде придвижен спешно?

— Спешно. Спешно. — Дребният мъж кимна два пъти и облиза устни; човек оставаше с впечатлението, че не разбира думите, които използва. — Ще се срещна с Мемлик още днес — добави по-тихо. Но тембърът на гласа му се беше променил. Изкашля се и лапна един локум, после избърса залепналата по пръстите му пудра захар с копринена кърпичка. — Точно така. — Ако изобщо го интересуваше купчината документи пред него, то беше единствено (или поне така се стори на Маунтолив) защото фотокопията му изглеждаха нещо любопитно. Преди не беше виждал такива неща. Те представляваха част от големите чуждестранни светове на науката и измамата, в които живееха западните народи — светове на голяма власт и отговорности, от които понякога благоволяваха да снизходят, облечени във великолепни униформи, за да направят съдбата на простите египтяни още по-трудна, отколкото някога е била. — Да, да — повтори Нур, сякаш да придаде на разговора стабилност и задълбоченост, както и да увери госта си в своите добри намерения.

Това обаче никак не се хареса на Маунтолив; в тона на Нур липсваше прямота и целенасоченост. Абсурдното чувство на оптимизъм отново се надигна у него и за да се самонакаже (и защото беше изключително съвестен), пристъпи напред и си позволи още един натиск по въпроса.

— Нур, ако предпочитате и ако желаете да ме упълномощите, аз съм готов сам да изложа фактите и нашите препоръки пред Мемлик паша. Само кажете. — Но тук натискът се оказа върху още тънката, новопокарала кожица на протокола и национализма.

— Скъпи ми, господине — отвърна Нур с умолителна усмивка и жест на просяк, който настоява пред богаташ, — това би било нередно. Тъй като това е наша вътрешна работа. И няма да е уместно да се съглася.

Той беше съвършено прав, помисли си Маунтолив, докато пътуваха с колата обратно към посолството, вече не бяха в положение да дават заповеди в Египет, както навремето Върховната комисия можеше да го прави. Донкин седеше с подигравателна, умислена усмивка на лицето и внимателно разглеждаше пръстите си. Знаменцето върху радиатора на колата се вееше весело и напомняше на Маунтолив потръпващото триъгълно флагче от деветметровия катер на Несим, когато нагазваше в пристанищните води…

— Донкин, ще излезе ли нещо от този разговор? — попита и хвана лакътя на брадатия младеж.

— Честно казано, сър, съмнявам се.

— Всъщност и аз. — После обаче избухна. — Но те са длъжни да предприемат някакво действие, просто са длъжни. Аз няма да се оставя да ме мотаят. (А всъщност си мислеше: „Лондон ще вгорчи живота ни, докато не дам отговор, който го задоволява.“) — Отново го задави омраза към Несим, чиито черти неизвестно как — сякаш при някаква преекспонация — се сляха с тези на вездесъщия Маскелин. Прекосявайки антрето, за миг зърна собственото си лице в тясното дълго огледало между двата прозореца и с изненада установи, че изражението му издава едва сдържано раздразнение.