Лоренс Даррелл - Маунтолив

— Лейла, ти ли си наистина? — попита неволно, все още обзет от усещането за нереалност, за обърканост, както когато два съня се застигат, припокриват и изместват един друг.

— Влизай! — каза новият глас на невидимата Лейла.

Когато се подчини и прекрачи в поклащащия се файтон, той подуши странна смесица от миризми в нощния въздух — отново обезпокоително отклонение от познатия спомен. И наистина: портокалова вода, мента, одеколон и сусам; тя миришеше като някоя стара арабка! След което долови слабия дъх на уиски. Значи и тя е трябвало да успокои нервите си с помощта на алкохола! Съчувствие и нерешителност се сблъскаха в него, старата представа за блестящата, остроумна и елегантна Лейла не можеше да намери излаз в новата. Трябваше да види лицето й. Тя като че прочете мислите му:

— Е, най-накрая се появих, незабулена, за да се видя с теб.

И той изведнъж си каза, по-скоро се сепна: „Боже Господи! И за миг не си бях помислил, че Лейла също трябва да е остаряла!“

Тя даде знак, при което старият файтонджия с феса шибна крантата си, за да излязат обратно на осветения макадам на Гранд Корниш, и подкара колата със скорост не по-голяма от човешки ход. Тук яркосините улични лампи надничаха една подир друга в кабинката и още при първите им неканени проблясъци Маунтолив обърна лице, за да види жената до себе си. Разпозна я, ала смътно. Видя една пълна египтянка с квадратно лице на неопределена възраст, със сипаничава кожа и очи, гротескно гримирани и удължени в краищата с черен антимонов молив. Сякаш бунтарските тъжни очи на зле изрисувано същество от някой комикс, комикс с животни, облечени и действащи като хора. Тя наистина беше проявила смелост, идвайки незабулена — тази странна птица, която седеше с лице към него, впила в него едното си изрисувано око като онези, които се срещат по стенописите — с безнадежден, жалостен и умолителен поглед. Изправена пред любимия си, тя беше нахлузила маската на нерешителна дързост, въпреки че устните й трепереха и голямата й челюст потракваше с всяка вибрация на солидните гумени колела. Гледаха се цели две секунди, преди мракът отново да погълне светлината. Той вдигна ръката й към устните си. Тя трепереше като лист. В огрялата ги за миг светлина беше видял несресаната й коса, която падаше отзад по гърба й на фитили, както и небрежната й раздърпана черна дреха. Целият й външен вид издаваше немарливост, сякаш се беше приготвила на бърза ръка. А мургавата кожа, така жестоко надупчена и белязана от заздравелите рани на вариолата, изглеждаше груба като кожата на слон. Той изобщо не можеше да я познае!

— Лейла! — извика (по-скоро изстена). Най-сетне се престори, че разпознава и приветства образа на своята любима (вече размит и съсипан навеки) в лицето на тази жалка гротеска — доста пълна египетска дама с всички белези на ексцентричността и възрастта, изписани върху външността й. Всеки път, когато лампите ги осветяваха, той я поглеждаше и всеки път се уверяваше, че стои пред нещо като животно от комикс — да речем, слон. Не можеше да чуе думите й, толкова силно се беше вглъбил в собствените си препускащи чувства и спомени.

— Знаех си, че ще се срещнем някой ден. Знаех си. — Тя притисна ръката му и той отново усети дъха й, натежал от сусам, мента и уиски.

Сега тя говореше, а той я слушаше неспокойно, но с цялото внимание, което се полага, за да вникне в един сякаш непознат език. И всеки път, когато уличните лампи надничаха вътре, той я поглеждаше тревожно, за да види дали няма да се случи някакво ненадейно вълшебство, което ще я промени. Но ето че го споходи друга мисъл: „Ами ако и аз съм се променил колкото нея, ако наистина това е тя?“ Какво наистина? Понякога в далечното минало си разменяха свои образи като медальончета с капаче; ето че неговият беше избледнял, беше се променил. Какво можеше да види тя върху лицето му — следи от малодушие, заличило младежката му дързост? Сега и той се беше присъединил към редиците на онези, които не спират да правят макар и елегантни компромиси с живота си. Със сигурност неговата липса на предприемчивост и мъжество е изписана по цялото му глупашко, безволево и красиво лице. Той я погледна печално с убита надежда, за да се увери, че тя наистина го е познала. Беше забравил, че жените никога не се отказват от образа на мъжа, завладял сърцето им; не, тя щеше да си остане вечно заслепена от старата си любов, нямаше да позволи новият образ да измести стария.

— Изобщо не си се променил — каза тази непозната жена с противния парфюм. — Скъпи мой, любими, ангел мой. — При тези гальовни думи, излизащи от устата на непозната, Маунтолив се изчерви в тъмнината. Изобщо познавал ли е някога Лейла? Изведнъж си даде сметка, че любимият му образ, който бе населявал сърцето му толкова дълго време, сега се е размил, разтворил, напълно изчезнал! Изведнъж се бе изправил лице в лице със смисъла на любовта и времето. Двамата бяха изгубили веднъж завинаги способността взаимно да обогатяват умовете си! Там, където трябваше да таи любовта си, сега той изпитваше единствено самосъжаление и отвращение. А тези чувства би трябвало да са съвсем недопустими. Наруга се мислено, докато продължаваха да кръстосват нагоре-надолу по тъмния път край морето като инвалиди, излезли на нощна разходка, само ръцете им се докосваха в конския файтон. Сега тя започна да говори по-бързо, по-несвързано, скачаше от тема на тема. Въпреки всичко това му приличаше по-скоро на прелюдия към главното изявление, което й предстоеше да направи. Щяла да пътува утре вечер: