Лоренс Даррелл - Маунтолив

И точно това правеше Наруз в момента. Дърво по дърво, тръстика по тръстика оглеждаше търпеливо и любознателно собствеността си през стария далекоглед. Беше се ширнала — мистериозна, необитавана и смълчана в изгрева на зората. Възнамеряваше да прекара целия ден навън, да обиколи плантацията, за да избегне, ако е възможно, срещата с брат си. Но сега това дезертьорство на слугите се оказа доста озадачаващо и съвсем необяснимо. Обикновено, щом се събуди, изреваваше името на Али, който му донасяше голям меден съд с дълъг чучур, пълен с гореща вода, и го обливаше, докато той седеше в очуканата викторианска вана, пръхтеше и плюеше. Но днес? Дворът беше потънал в тишина, а стаята, в която спеше Али, беше заключена. Ключът висеше отвън на един пирон на обичайното си място. Наоколо нямаше жива душа.

С бързи, енергични крачки Наруз се качи на балкона, за да си вземе далекогледа, след което продължи по външната дървена стълба към покрива. Там застана сред куличките на гълъбарниците и взе да оглежда земите на Хоснани. Вторачваше се дълго и внимателно, но не откри нищо необичайно, изсумтя и сгъна далекогледа. Днес трябваше сам да се погрижи за себе си. Слезе долу, взе старата си кожена ловджийска чанта и влезе в кухнята, за да я напълни с храна. Тук откри врящо кафе и хлебчета, оставени да се топлят на жаравата, но никаква следа от готвачите. Изръмжа, отхапа къшей хляб, продължи да го дъвче, докато пълнеше чантата с каквото му падне. Но изведнъж му хрумна нещо. В двора острото му сърдито изсвирване с уста нормално събираше ловджийските кучета, които пристигаха на мига, всяко откъдето се беше подслонило за през нощта, след което с ръмжене започваха да се отъркват във високите му ботуши. Но днес вятърът върна само глухото ехо на собственото му изсвирване. Дали пък Али, ако бе тръгнал нанякъде, не ги беше взел със себе си? Не му изглеждаше много вероятно. Свирна още веднъж, този път по-силно, и зачака. Стоеше с леко разкрачени крака, здраво стъпил на земята, с ръце на хълбоците. Никакъв отговор. Отиде до обора, конят му си беше на мястото. Тук всичко беше наред. Оседла го, сложи му юзда и го заведе до кола за връзване. После се качи горе да си вземе камшика. Докато го навиваше, хрумна му друга идея. Влезе в гостната, взе револвера от писалището и провери дали е зареден. Пъхна го в колана си.

Потегли на изток, яздеше бавно и предпазливо. Възнамеряваше първо да направи една проучвателна обиколка на земята, преди да навлезе в гъстата зеленина на плантацията, където му се щеше да прекара деня. Времето беше свежо и бързо се проясняваше. Тънката мъгла от блатата, пълна с ефимерни форми и мимолетни контури, вече се вдигаше. Кон и ездач се движеха умело и ловко по познатите пътеки. След половин час стигна до периферията, от която започваше пустинята, но не беше забелязал нищо нередно, въпреки че се бе взирал внимателно изпод рунтавите си вежди. Конските копита не вдигаха почти никакъв шум по меката земя. В източния край на плантацията спря за десетина минути и пак огледа околността с далекогледа си. И пак не видя нищо за отбелязване. Не пропусна нищо, което би могло да издаде чуждо присъствие — следи в пустинята или стъпки по меката земя на дигата там, където имаше брод в реката. Слънцето се вдигаше бавно, но земята още спеше под тънката мъглица. По едно време слезе от коня, за да провери дълбочинните помпи, със задоволство се заслуша в сърдитото им туптене, след това смаза няколко скърцащи лоста. Пак скочи на коня си и пое към по-гъстите горички на плантацията с техните безценни маслинови дървета от Триполи, с акациите, с поясите хвойна, която обогатяваше почвата с хумус, и защитната преграда от потракващата като кречетало царевица, която спираше вятъра. Но продължаваше да е нащрек, яздеше на кратки забързани пресекулки, като спираше начесто и наостряше слух. Нищо друго не се чуваше освен птича глъч в далечината, плавното плъзгане на фламинго по езерната повърхност, мелодичното подгракване на примкаря или великолепното (като от басова туба във виртуозно изпълнение) крякане на гъските. Всичко познато, всичко известно. Макар и озадачен, не чувстваше никакво притеснение.

Най-накрая пое към голямото дърво нубк, което стърчеше насред малка полянка, а от огромните му накичени с трофеи клони сякаш капеше кондензирана мъгла. Тук преди много години беше стоял да се моли заедно с Маунтолив под свещените клони, все още натежали от странните си човешки дарове. Навред бяха разцъфнали безброй ех votos 118 118 Лат. буквално: вследствие на дадено обещание, оброк. — Б.пр. на вярващите — лентички от цветна басма, емприме, мъниста. Висяха от всеки клон, клонче или листенце, така че дървото приличаше на коледно. Тук слезе от коня, за да събере резници, които уви и прибра внимателно. Но бързо изправи гръб, тъй като долови някакво движение в зелената полянка. Беше му трудно да го идентифицира, да го изолира от другите шумове — може би приплъзването на тяло в листака или пък самар, закачил клон, докато кон и ездач бързат да се измъкнат от засадата? Заслуша се и устата му се сви в лека похотлива усмивка, сякаш се сети за неприличен виц. Тежко на онзи, който би дръзнал да го безпокои на това място — тук знаеше наизуст всяка полянка и пътечка. Тук той беше на собствена територия — господарят.