Лоренс Даррелл - Маунтолив

— Ами докторът? — извикаха попарени. — Ами докторът?

Балтазар се усмихна мрачно, седеше на стол до умиращия. Тихо си повтори, почти наум: „Ами докторът?“ Каква ирония! Постави студената си длан върху челото на Наруз — вече напълно уверен и примирен. Висока температура, поне дванайсет рани от куршум… „Ами докторът?“

Замисли се колко безпомощен е човек и колко страшни са нещастията, на които животът излага най-доверчивите, най-невинните създания. Запали цигара и излезе на балкона. Стотина изпълнени с надежда погледи потърсиха неговия, умоляваха го със силата на лекарската си магия да върне живота и здравето на пациента. Навъси се срещу всички. Ако можеше да прибягва до старовремските магии от египетските притчи или от Новия завет, тогава с радост би казал на Наруз да стане и да върви. Но… „Ами докторът?“

Въпреки вътрешните си кръвоизливи и биенето на пулса в тъпанчетата, въпреки треската и болката пациентът в известен смисъл само си почиваше, пестеше си силите за пристигането на Клия. Дори за миг се подведе по оживените гласове и забързани стъпки навън, които оповестиха идването на свещеника. Ресниците му трепнаха и отново се склопиха. Изтощен докрай, долови, че това е мазният глас на приличния на гъсок млад мъж с угоено лице и вид на току-що преял с прасе сукалче. Той се прибра навътре в себе си, към далечната си отнесеност, доволен, задето Тобайъс ще подходи към него като към човек в несвяст, дори мъртъв, а в това време той ще може да задържи малка част от гаснещото си пространство за русокосия образ — неподатлив и както винаги недостижим — и все пак образ, който можеше да откликне на насъбраното му страдание. Дори само от жалостивост. Беше подпухнал от желание, раздут докрай като бременна жена. Когато си влюбен, разбираш, че любовта е просяк, че е безсрамна като просяк. А когато любовта липсва, дори реакциите на най-обикновена човещина са в състояние да те утешат по силата на фалшивата пародия на едно въобразено щастие. Но ето че денят се влачеше, а тя не идваше. Безпокойството в къщата се задълбочаваше заедно с неговото. И Балтазар, чиято интуиция съвсем правилно му беше подсказала каква е причината за тази нечувана издръжливост, за тази търпеливост, беше изкушен от следната мисъл: „Аз бих могъл да изимитирам гласа на Клия — дали ще разбере? Бих могъл да го утеша с няколко думи, изречени с нейния глас.“ Беше превъзходен вентрилоквист и имитатор от най-висока класа. Но на този негов глас му отговори втори: „Не. Човек не бива да се намесва в работата на съдбата, колкото и жестока да е тя, като изговаря лъжи. Той трябва да умре, както му е писано да умре.“ Но ето че първият глас се засегна и възрази: „Тогава защо даваш морфин, защо са утехите на религията, защо да не може да му се даде утехата на един любим човешки глас, макар и изимитиран, допирът на ръка, макар и изимитиран? Ти можеш да го направиш с лекота.“ Но той пак поклати тъмнокосата си глава, сякаш на себе си, и си каза с упорито ожесточение „Не!“, заслушан в неприятното мънкане на свещеника, който редеше откъси от Светото писание на балкона: думите му се смесваха с шепота и шаването на хората, събрали се във вътрешния двор под него. Та имитирането на гласа на Клия нямаше ли да свърши по-добра работа от Евангелието? Бавно и тъжно целуна челото на пациента си, докато продължаваше да разсъждава.

Наруз започна да усеща как отвъдното го дърпа към себе си, петте диви кучета на сетивата опъваха каишките си докрай. Той им противопостави силата на невероятната си воля, печелеше време, чакаше единственото човешко откровение, което жадуваше — гласът и уханието на момиче, което всичките му сетива пазеха в себе си, запечатано в тях като най-скъп образ. Чуваше как нервните му клетки си отиват в извити спирали от болка, мехурчетата кислород се надигат все по-лениво, за да се пукнат в кръвта му. Знаеше, че вече не са му останали запаси, нито време. Бавно набъбващата тежест на парализата превземаше ума му — наркотик за болката.

Несим пак отиде до телефона. Беше блед като платно, само по страните му бяха избили петна трескава червенина, говореше с пискливия, мил, истеричен глас, с който говореше и майка му. Клия била вече тръгнала към Карм Абу Гирг, но се оказало, че част от пътя е отнесена от разрушена дига. Селим се съмняваше, че ще успеят да стигнат до речния брод по светло.

И ето, започна голямата битка в гърдите на Наруз — битка да се запази равновесието на силите, които воюваха в него. Мускулатурата му се свиваше на големи буци от усилието, което му костваше това проточило се изчакване; вените му бяха изпъкнали, лъснали като абанос от напрежението, но все още под контрола на силната му воля. Свирепо скърцаше със зъби като див глиган, защото усещаше, че потъва в безсъзнание. Балтазар се беше вкаменил като статуя с една ръка върху челото му, а с другата здраво стискаше мускулните гърчове в китката. Взе да шепне на арабски: „Почивай си, скъпи. Спокойно, отпусни се, любов моя.“ Тъгата му придаваше допълнителна убедителност, допълнително спокойствие при изпълнението. Истината е толкова жестока, че дори само това, че я знаеш, е нещо като привилегия.