Лоренс Даррелл - Клия

Този барон — когото ти сигурно би нарекъл странна и придаваща си важност птица, имаше гъста брада и големи зъби като зърната на царевичен кочан — та този барон беше… о, скъпи Балтазар, наистина беше създал десет хомункули, които наричаше «пророчески духове». Държеше ги в големи стъклени буркани, които хората по тези места използват за консервиране на маслини и плодове. Живееха във вода. Бурканите бяха наредени върху дълъг дъбов рафт в неговия кабинет или лаборатория. Бяха създадени или «моделирани», както се изразяваше той, след пет седмици на усилени мисловни и ритуални родилни мъки. Представляваха изключително красиви и загадъчни неща, които се носеха във водата като морски кончета и включваха крал, кралица, рицар, монах, монахиня, творец, рудокопач, серафим и най-накрая един син дух и един червен! Лениво се поклащаха в бурканите от дебело стъкло. Почукаш ли им с нокът, свиваха се боязливо. Не бяха по-дълги от педя и тъй като баронът много държеше да станат по-големи, ние му помогнахме да ги зарови в няколко каруци конски тор. Голямото бунище, което се образува по този начин, трябваше всекидневно да се поръсва с воняща течност, която баронът и неговият турчин приготвяха с много труд и която съдържаше отвратителни на вид откъслеци. При всяко поръсване торът започваше да дими, като че подгрят от невидим огън. Ставаше толкова горещ, че не можеше с пръст да го докоснеш. Веднъж на всеки три дни абатът и баронът изкарваха цяла нощ край него, като се молеха и кадяха тамян. Когато най-накрая баронът реши, че процесът е завършен, бурканите бяха внимателно извадени и върнати върху рафтовете в лабораторията. Хомункулите бяха толкова пораснали, че бурканите едва ги побираха, като мъжките се бяха сдобили с гъсти бради. Ноктите на ръцете и краката им бяха пораснали много дълги. Онези, които имаха човешки образ, бяха облечени в дрехи според ранга и титлата си. Красивите им лица гледаха цинично — изражение, което бях виждал само веднъж преди това: върху лицето на маринована човешка глава от Перу! С хлътнали в черепа очи, бледи, тънки рибешки устни, опънати назад, за да оголят малките им, съвършено оформени зъби! Между другото, всички стъкленици бяха здраво затворени с волски мехур и восък, който носеше отпечатък с магическо клеймо. В бурканите с червения и синия дух не се виждаше нищо, но когато баронът почука с нокът и повтори няколко думи на староеврейски, водата помътня и се оцвети съответно в червено и синьо. Лицата на хомункулите взеха да се проясняват, сякаш бавно се проявяваха върху фотографска плака, като същевременно се и уголемяваха. Синият дух беше красив като ангел, докато червеният имаше наистина зловещо изражение.

Баронът хранеше тези създания веднъж на три дни със суха, розова на цвят субстанция, която държеше в сребърна кутия, облицована отвътре със сандалово дърво. Топчета колкото сушени грахови зърна. Веднъж седмично стъклениците се изпразваха, за да бъдат отново напълнени с прясна дъждовна вода. Тази операция трябваше да се извършва много бързо, защото през тези няколко мига, когато оставаха изложени на влиянието на въздуха, хомункулите видимо отпадаха и се смаляваха, сякаш още миг и ще умрат като риба на сухо. Синият дух не се нуждаеше от подхранване, докато червеният получаваше всяка седмица по една-две капки прясна кръв от някакво животно — предполагам, кокошка. Тази кръв изчезваше мигновено, преди да успее да оцвети водата или дори да я раздвижи. Когато отвориха това шише, то веднага помътня, дори почерня и замириса на развалени яйца.

След няколко месеца хомункулите стигнаха своя пълен ръст и възрастта на пророчеството, както казваше баронът; всяка нощ стъклениците се пренасяха в малък порутен параклис в горичката недалеч от къщата и там се извършваше ритуал, при който хомункулите биваха «разпитвани» за хода на бъдещи събития. Това ставаше, като въпросите се изписваха върху листчета хартия на староеврейски и се долепяха до стъклото пред очите на хомункулите. Получаваше се странен ефект, сякаш си изложил чувствителна фотографска хартия на светлина. Искам да кажа, че създанията не четяха, а по-скоро поглъщаха въпросите, макар и бавно, умислено и колебливо. Отговаряха буква по буква, които изписваха с нокът върху прозрачното стъкло, а баронът веднага ги преписваше в голям тефтер. Всяко едно от създанията беше разпитвано според компетентността му, а червеният и синият дух можеха да отговарят само с усмивка или смръщване, показвайки съответно одобрение или неодобрение. Те обаче като че знаеха всичко и можеха да бъдат попитани за всичко. Кралят отвръщаше само на политически въпроси, монахът — на религиозни… и така нататък. По този начин станах свидетел на онова, което баронът наричаше «хроника на Времето» — документ не по-малко внушителен от онзи, написан от Нострадамус. Толкова много от пророчествата се сбъднаха, и то само в рамките на тези няколко месеца, че сега вече нямам никакво съмнение за верността на останалите. Невероятно усещане е да можеш да надникнеш в бъдещето по този начин!