Лоренс Даррелл - Клия

— Казах ли ти, че ще го направи! — рече тържествуващият Телфорд с тъжен глас. — Винаги съм си знаел, че така ще стане.

Докато Маунтолив бе останал, очевидно „замразен“ на своя пост.

От време на време, според предварителната си уговорка, посещавах детето в Карм Абу Гирг, за да видя как се чувства. С удоволствие установих, че промяната, от която толкова се опасявах, й се отразяваше добре. Очевидно, че действителността на настоящия й живот бе в пълно съзвучие с онези вълшебни приказки, дето бях измислял специално за нея — все пъстроцветни герои от тестето карти, сред които вече можеше да се нареди и тя! Жюстин си оставаше затворена в себе си, непредсказуема личност на настроения, която често изпадаше в продължителна меланхолия, и всичко това, доколкото можех да преценя, само допълваше мрачния й образ на императрица в изгнание. Но в лицето на Несим малката бе намерила своя баща. С вродената си нежност и чувствителност той бе спечелил сърцето й. Беше се превърнал не само в прекрасен баща, но и в приятел, и двамата често излизаха да яздят в пустинята край къщата. Беше й подарил лък и стрели, както и едно малко момиченце на нейната възраст, Таор, което трябваше да й бъде прислужница и компаньонка. Така нареченият дворец, който двамата си бяхме представяли, бе издържал великолепно теста на действителността. Лабиринтът от прашни стаи и съкровищата от вехтории се бяха оказали източник на неутолимо любопитство и наслаждение. След като имаше на разположение свои собствени коне и прислуга, както и неприкосновено място за игра, тя се чувстваше като истинска царица от приказките на „Хиляда и една нощ“. Почти беше забравила за острова, толкова погълната бе от новите си съкровища.

Нито веднъж по време на тези мои посещения не се случи да видя Жюстин, пък и не направих опит. Понякога обаче сварвах Несим. Той никога не ни придружаваше по време на разходките или ездата; обикновено детето идваше само до нашия брод в реката, като водеше със себе си и един резервен кон за мен.

През пролетта Балтазар, който се бе възстановил напълно и отново се бе хвърлил всеотдайно в работата си, ни покани двамата с Клия да участваме в една церемония, която достави голямо удоволствие на присмехулния му нрав. Ставаше дума за тържественото поднасяне на цветя на гроба на Каподистрия по случай неговия рожден ден.

— Имам изричното разрешение на стария коцкар — поясни той. — Истината е, че сам си плаща за цветята всяка година.

Беше хубав слънчев ден, съвсем подходящ за излет, и Балтазар настоя да отидем пеш. Макар че букетът малко му пречеше, той не спря да говори с разпалени жестове. Суетата му по отношение на косата се бе превърнала в мания и най-накрая се бе оставил изцяло в ръцете на Мнемджиян, чиито процедури трябваше да заличат възрастта му, както сам се изразяваше. И наистина промяната бе забележителна. Беше се превърнал в стария Балтазар, когото всички познавахме, със замислените си черни очи, които гледаха с насмешка на хорската суетня. Както и на Каподистрия, от когото беше получил дълго писмо.

— Нямаш представа какви ги крои дъртият пергиш там, отвъд морето. Поел е по пътя Луциферов и се е отдал на черна магия. Ще ви прочета писмото, ала пред гроба му; там е най-подходящото място да чуете за неговите експерименти.

Гробището бе съвършено пусто и обляно в слънчева светлина. Очевидно, че Каподистрия не бе жалил средства, за да придаде величественост на своето вечно жилище. Единственото, което бе постигнал обаче, беше невероятна пошлост в украсата, която ужасно дразнеше окото. Херувими, каменни свитъци и цветни венци. Върху плочата бе изписано ироничното: „Не преждевременно изгубен, а преждевременно изчезнал“. Балтазар изхихика доволно, постави цветята върху гроба и му каза: „Честит рожден ден.“ После се обърна настрана, свали сакото и шапката си, защото точно по пладне слънцето напичаше със страшна сила, и тримата седнахме на една пейка под кипариса, докато Клия похапваше бонбони от карамел, а той затърси из джобовете си обемистия плик с изписани на машина страници — последното и най-дълго писмо от Каподистрия.

— Клия — рече, — ти трябва да ни го прочетеш. Забравил съм си очилата. Освен това искам да го чуя още веднъж, за да видя дали пак ще ми се стори така фантастично, както първия път. Ето!

Тя взе страниците послушно и започна да чете:

— „Скъпи М. Б.“…

— Инициалите — обади се Балтазар — са на прякора, който Пърсуордън ми бе прикачил: Меланхолия бореалис — нито повече, нито по-малко! В знак на почит към набедената ми еврейска потиснатост. Продължавай, скъпа Клия.