Лоренс Даррелл - Клия

Един ден съвсем случайно стъкленицата с монаха падна върху каменните плочи и се счупи. Клетият монах се опита да си поеме въздух на два пъти, ала бързо издъхна въпреки усилията на барона да го спаси. Заровихме тялото му в градината. Последва втори опит да се «моделира» монах, но той излезе неуспешен. Получи се някаква подобна на пиявица твар, съвсем безжизнена, която едвам изкара няколко часа.

Малко след това една нощ кралят избяга от своята стъкленица; открихме го да клечи върху тази с кралицата и да дращи с нокти по печата. Не беше на себе си, жив като дявол, въпреки че допирът с въздуха го съсипваше. Капнахме от умора, докато го гонехме между стъклениците, като в същото време трябваше да внимаваме и да не ги счупим. Невероятно пъргав беше този хомункул и ако не беше отпаднал, тъй като се намираше извън естествената си среда, съмнявам се дали изобщо щяхме някога да го хванем. Най-накрая го сгащихме и въпреки че яростно се съпротивляваше, хапеше и дереше, сварихме да го набутаме обратно в буркана, но не преди да одраска брадичката на абата. Докато се боричкахме, той изпускаше странна миризма, която напомняше изстудяването на нагорещен метал. В един момент пръстът ми неволно докосна крака му. Беше влажен и студен, също като гумен. Полазиха ме тръпки на отвращение.

Случи се обаче нещо неприятно. Одрасканото лице на абата се възпали и той вдигна висока температура. Откарахме го в болницата, където лежи и в момента, но вече е на оправяне. Станаха и други неща, при това по-лоши. Тук, по тези места, на барона, тъй като е австриец, винаги са гледали като на странна птица, а още повече сега, когато шпиономанията, която всяка война поражда, се е развихрила до крайност. До слуха ми стигна, че властите държат да го разследват. Той прие вестта с невъзмутимо спокойствие, макар и да се досещаше, че няма право да дава подслон на онези нерегистрирани лица, които се блещеха по рафтовете на лабораторията му. Затова беше решено да се «разтворят» хомункулите и да бъдат заровени в градината. В отсъствието на абата аз се съгласих да му помогна. Не знам какво точно наля в бурканите, но като че всички пламъци на ада блъвнаха от тях и целият таван на помещението се покри със сажди и паяжини. Тварите се спаружиха и станаха колкото сушена пиявица или пъпна връв, която местните селяни имат обичая да запазват. Баронът изпъшкваше от време на време, а на челото му току избиваха капки пот. Стенеше като родилка. Най-накрая процедурата беше приключена и в полунощ бурканите бяха изнесени и заровени под разхлопаните плочи на малкия параклис, където, предполагам, стоят и досега. Баронът беше интерниран, книгите и записките му — запечатани от Пазителите на имуществото. Абатът, както вече споменах, е в болница. А аз? Поради гръцкия ми паспорт, тук аз съвсем не съм от най-подозрителните личности. За момента съм се оттеглил в кулата си. Тук, в плевниците, все още има много от масонската литература на абата; погрижих се за нея. Писах на барона един-два пъти, но той, вероятно от предпазливост, не ми отговори; навярно се страхува, че познанството ми с него може да ми навреди. И така… Войната вече отшумява. Нейният свършек и всичко, което ще последва — чак до края на века — ми е добре известно: стои пред мен черно на бяло под формата на въпроси и отговори. Но кой ще ми повярва, ако го публикувам — най-малко ти, докторе на емпиричните науки, ти, скептикът и вечният присмехулник. Що се отнася до войната, Парацелз казва следното: «Безброй са проявленията на човешкото его; в него са ангелите и дяволите, раят и адът, целият животински и растителен свят, царството на минералите; и тъй както малкият човек може да се разболее, така и големият вселенски мъж страда от болести, които обаче се проявяват като злини, поразяващи цялото човечество. Именно на този факт почиват предсказанията за бъдещи събития.» И така, скъпи приятелю, аз вече съм избрал Пътеката на мрака, която да ме отведе към просветление. Знам, че трябва да я следвам, накъдето и да води! Това не е ли все пак някакво постижение? Може би не. Ала на мен ми се струва, че е. Ето, вече чувам смеха ти!

— Хайде — обади се Клия, — започвай да се смееш!

— С онзи смях — додадох аз, — който Пърсуордън наричаше „меланхоличният смях на Балтазар, издаващ солипсизъм“.

И Балтазар наистина се изсмя, шляпна се по бедрата и се присви надве като сгъваем нож.

— Този мошеник Да Капо — рече. — И все пак, soyons raisonnables 45 45 Да бъдем разумни (фр.) — Б.пр. , ако наистина това е изразът, той не би тръгнал да си измисля, нали? От друга страна, защо пък не? Не, според мен не би го направил. А вие двамата, можете ли да повярвате на думите му?