Лоренс Даррелл - Клия

Писмото беше на френски.

— „Скъпи приятелю, давам си сметка, че ти дължа някакво описание на новия ми начин на живот, но макар и да ти пиша често, по навик избягвам темата. Защо ли? Ами сърцето ми се свива при мисълта за презрителния ти смях. Странно, защото никога не съм бил чувствителен човек, нито пък някога съм се засягал от мнението на околните. Има и нещо друго. Трябваше да започна с дълго и досадно обяснение за неудоволствието и стеснението, които винаги съм изпитвал по време на сбирките на Кабал, когато светът трябваше да ни изглежда потопен в абстрактна доброта. Тогава още не знаех, че моят път не е пътят на Светлината, а на Мрака. Тогава тези две неща ги бърках — от морална или етическа гледна точка — искам да кажа, доброто и злото. За мен пътят, който следвам, представлява чисто и просто противотежестта — долният край на дъсчената люлка, така да се каже, благодарение на която другият край стои вдигнат високо във въздуха. Магията! Спомням си как веднъж ми цитира откъс (тогава ми се стори пълна глупост) от Парацелз. Доколкото се сещам, добави, че дори такива безсмислици би трябвало да означават нещо. Така е! «Истинската алхимия, която учи как да се направят или видоизменят петте несъвършени метала, не изисква нищо друго освен метали. Съвършените метали са направени от несъвършените — единствено чрез тях и с тях; защото с други примеси се получава Lima (илюзия), а само с металите се получава Sol (мъдрост)»

Давам ти един миг отдих, за да можеш да се изкикотиш — нещо, на което преди време с удоволствие бих ти пригласял! Каква планина от глупости замъглява идеята за tinctura physicorum , ще кажеш ти. Да, но…

Първата ми зима в тази ветровита кула не беше много приятна. Покривът течеше. Книгите, които можеха да ме утешат, още не бяха пристигнали. Жилището ми изглеждаше ужасно тясно и вече се замислях как мога да го разширя. Имението, в което се намираше моята надвиснала над морето кула, бе осеяно и с други, разпръснати тук-таме къщурки и пристройки; в него живееше възрастна глуха двойка италианци, които се грижеха за мен, миеха, чистеха и ме хранеха. Нямах желание да се отърва от тях, ала продължавах да се чудя дали не мога да преустроя плевниците, които се намираха в съседство с тяхното жилище. И точно тогава открих, за моя най-голяма изненада, че те имат и друг наемател, когото не бях виждал до този момент — странен самотник, който излизаше само нощем, облечен в монашеско расо. Новото ми мислене се дължи изцяло на срещата ми с този човек. Оказа се, че е разкалугерен италиански монах, който се представи за розенкройцер и алхимик. Живееше сред купища масонски книги — някои от тях наистина много стари, които усърдно изучаваше. Именно той ме убеди, че този вид проучвания (въпреки някои неприятни аспекти) водят до заздравяване на вътрешните устои на човека и до овладяване на онези вътрешни светове, които иначе лежат у него непокътнати; сравнението с обичайната наука не е погрешно, тъй като формата на това проучване почива изцяло на метода — само че на по-различна основа! И ако, както твърдя, то има и неприятни страни, такива се срещат и в официалната наука — например вивисекцията. Така или иначе, в негово лице намерих човек, с когото си допаднахме, и пред мен се откри ново поле за занимания, което с всеки изминал месец ме пленяваше все по-силно. Най-накрая бях попаднал на нещо, което така точно прилягаше на моята натура! Истината е, че всичко в това поле ми даваше храна и опора! Пък и можех да окажа значителна практическа помощ на абат Ф., както ще го наричам, тъй като част от въпросните ръкописи (предполагам, откраднати от тайниците на Атонския манастир) бяха на гръцки, арабски и руски — езици, които той не владееше добре. Нашето приятелство съзря и се превърна в съдружие. Ала минаха много месеци, преди той да ме представи на друга една странна и наистина невероятна особа, също увлечена по тези въпроси. Това беше австрийски барон, обитаващ огромна къща във вътрешността на страната. Беше напълно погълнат (не, не се смей) от неясния въпрос, който веднъж сме дискутирали и с теб — не фигурираше ли в De Natura Rerum! 44 44 Правилното заглавие е «De rerum natura» — дидактична поема от Лукреций Кар — римски философ и поет (ок. 96–55 г. пр.Хр.) — Б.пр. Мисля, че точно там беше — относно generatio homunculi . Имаше на разположение един иконом турчин и един чирак, който да му помага при експериментите. Много скоро и тук станах persona grata и ми бе разрешено, доколкото мога, да асистирам и на двамата.