Лоренс Даррелл - Клия

Безмълвно и методично тя хвърляше писмата в горящата клада едно по едно, като продължаваше да нарежда с тъжен монотонен глас, сякаш повече на себе си, отколкото на мен.

— Хората, които не са като нас, никога няма да могат да разберат. Ала когато се появи чувството за вина, предишният ни поетичен живот започна да губи магията си — не за мен, но за него. Именно той ме накара да си боядисам косата черна, за да се преструва пред хората, че съм негова доведена, а не кръвна сестра. Като разбрах, че го мъчи гузна съвест, изведнъж се почувствах огорчена; колкото повече растяхме, толкова по-осезателно външният свят нахлуваше в живота ни и други хора посегнаха на нашето уединение от измислени дворци и царства. Често му се налагаше да отсъства за дълго време. Когато го нямаше, аз оставах насаме с мрака си и спомените за него, които го изпълваха; съкровищата на поетичните му измислици загубваха блясъка си без него, без неговия глас и допир. Всичко, което знаехме за нашите родители, целият сбор на нашето познание, се заключаваше в един стар дъбов скрин, пълен с техни дрехи. Когато бяхме малки, те ни изглеждаха огромни — дрехите на великани, обувките на великани. Един ден той заяви, че тези парцали го потискат. Не се нуждаем от родители, каза. Изнесохме ги на двора и стъкмихме огън насред снега. Заплакахме горчиво, не знам защо. После затанцувахме около големия огън, като пеехме стари ловджийски песни, тържествувахме като диваци, ала сълзите не спряха да се стичат по страните ни.

Умълча се и остана така дълго време, с оклюмала глава, в дълбок унес, загледана в стария спомен, подобно гадателка, втренчена в кристалната топка на младостта. После въздъхна, вдигна глава и рече:

— Знам защо се колебаеш. Това е последното писмо, нали? Аз ги броих. Дай ми го, Дарли.

Подадох й го мълком, а тя нежно го постави в огъня с думите:

— Най-накрая свърши.

Когато лятото прегоря в есен и есента — в зима, полека-лека осъзнахме, че войната, преобразила града, вече вдига своята обсада и животът плахо се размърдва по крайбрежните пътища, обрамчващи пустинята; най-накрая тя бе отпуснала хватката, в която стискаше сърцата ни, и те отново се отвориха за удоволствия. Отдръпвайки се като прилив, войната бе оставила след себе си странни трофеи по онези плажове, които навремето посещавахме, защото бяха чисти и пусти и само ята чайки прелитаха над тях. Тя ни ги бе отнела за дълго време и сега, когато отново ги открихме, те бяха целите осеяни със смачкани танкове и изпочупени оръжия, както и с пръснатите в безпорядък порутени останки от временните пристанища, издигнати за снабдителни цели, но вече изоставени от инженерните войски да гният и ръждясват под лъчите на пустинното слънце, полузасипани от подвижните пясъци на дюните. Когато човек се къпеше там, обземаше го странна меланхолия, сякаш се намираше сред вкаменелости от неолита: танковете наподобяваха скелети на динозаври, а оръдията стояха като мебели от отминала епоха. Осеяните с мини полета криеха сериозна опасност и бедуините често попадаха на тях по време на номадските си преселения; спомням си как веднъж Клия рязко изви кормилото на колата, защото пътят отпред лъщеше от разкъсаните парчета на хвръкнала във въздуха камила. Но такива неща се случваха сравнително рядко, а що се отнася до самите танкове, те бяха изгорели и без наематели. Нямаше човешки тела в тях. Очевидно са били извадени и погребани, както подобава, в някое от огромните гробища, изникнали в най-различни и съвсем неочаквани кътчета на западната пустиня, истински градове от мъртъвци. В същото време животът в Александрия вече се връщаше към нормалния си ритъм и рутинно ежедневие, тъй като бомбардировките бяха напълно прекратени и нощният живот на Леванта отново разцъфтя. Макар униформените да не бяха толкова честа гледка както преди, войниците в отпуск продължаваха да пълнят нощните барове.

Собственото ми сковано от сивота ежедневие следваше тягостния си еднообразен модел, изкуствено разделен на личен живот, който бях подчинил изцяло на мислите за Клия, и служебен живот, който не беше тежък, пък и за мен не беше от значение. Малко неща се бяха променили: да, едно от тях бе Маскелин, който в крайна сметка бе успял да скъса оковите и да се върне при своя полк. Отби се при нас — целият блестеше, направо сияеше в новата си униформа — за да се сбогува, и свенливо посочи, този път не с лулата, а с дръжката на късия си офицерски бастун своя колега, който продължаваше да върти опашка пред него като вярно псе.