Лоренс Даррелл - Клия

— Все се обаждам, където не ми е работа. По дяволите! Сега той ще ти се разсърди.

— Разбира се, че няма! — възразих му аз. — Интересно ми е да узная, нищо повече. Клия, нямам никакво намерение да любопитствам излишно.

Тя махна раздразнено и отегчено, после добави:

— Добре тогава. Няма значение. Ще ви разкажа всичко. — И заговори бързо, сякаш искаше да се отърве от неприятната тема, която само й губеше времето. — Случи се на последната вечеря, за която ти разказах. Преди да замина за Сирия. Беше леко пийнал, не отричам. Каза това, което току-що чу от Балтазар, а последвалото описание ми напомни човек, който много приличаше на брата на Несим. Посочи средата на устната си с нокътя на показалеца и рече: „Устната му е разцепена тук. Виждам го покрит с малки рани да лежи върху маса. Отвън има езеро. Вече е взел решението си. Ще се опита да те повлече след себе си. Ще се озовеш на тъмно, затворена, и няма да си в състояние да му се противопоставиш. Да, наблизо има човек, който би могъл да ти помогне. Но той не е достатъчно силен.“ — Клия се изправи рязко и с това сложи край на разказа с физиономията на човек, който пречупва клон на две. — И после се разплака — довърши тя.

Не знам защо, но този несвързан, ала зловещ рецитал обви душите ни в мрак; нещо тревожно и противно като че нахлу да засенчи яркото пролетно слънце, да нагнети лекия свеж въздух. В последвалото мълчание Балтазар взе да сгъва и разгъва сакото си в скута, а Клия се загледа в далечината към главното пристанище с неговите флотилии от кораби, сякаш нашарени от кубисти, и разпилените от вятъра ярки петна на малките надуваеми лодки, които бяха прекосили пристанищното оживление и безгрижно се носеха към огражденията от сини шамандури. Александрия бе възвърнала ритъма на предишния си живот, отново бе загърбила остатъците от войната, за да се обърне с лице към познатите й удоволствия. Ала денят внезапно се смрачи и потисна настроението ни — усещане толкова по-мъчително поради нелепата си причина. Мислено наругах Скоби, дето с такова самочувствие се беше изявявал като прорицател.

— Ако дарбата му беше истинска, защо не я беше използвал да се издигне в службата си? — заядливо процедих през зъби.

Балтазар се изсмя, но дори в смеха му се усети горчивина и смут. Угризението му, задето бе размътил водата с непремерените си приказки, беше повече от очевидно.

— Хайде да си тръгваме — почти ни заповяда Клия. Тя също изглеждаше раздразнена и рязко издърпа ръката си, когато се опитах да я хвана. Качихме се на един кабриолет, после бавно и мъчително потеглихме към града.

— По дяволите! — извика Балтазар. — Дайте поне да пийнем нещо на пристанището. — И без да дочака отговора ни, той се разпореди на кочияша, който обърна колата и приглушено потропващите конски копита поеха по широките завои на Гранд Корниш към яхтклуба, където щеше да се случи нещо много сериозно и ужасно. Съвсем ясно си спомням този прекрасен пролетен ден и зеленото полюшкващо се море, чиято светлина припламваше на талази върху минаретата, редувайки се със сенчестия полъх на морския бриз. Да, и песента на мандолини откъм арабския квартал и всяка дреха, грейнала ярко като пъстра детска рисунка. След четвърт час цялото това великолепие щеше да помръкне, отровено от една неочаквана и съвършено несправедлива смърт. Нещастието винаги връхлита изневиделица, ала моментът на неговото попадение остава дълго да тегне и отеква във времето, подобно горчивите отгласи на тежък гонг, от чийто тътен духът изтръпва и умът се вкочанява. Да, ударът му идва ненадейно, ала колко бавно стига до съзнанието — вълничките се плискат, приплъзват се към разума, разливат се във все по-широки кръгове от страх и опасения. И през цялото това време извън централното пано на трагедията, така да се каже, невъзмутимият живот продължава да тече. (Та ние дори не чухме изстрелите. Сърдитото им свистене бе отнесено от вятъра.)

Погледът ни бе привлечен, като от смелите щрихи на морска живопис, към скупчилите се малки платноходки, които се бяха струпали откъм подветрената страна на един от бойните кораби, а самият той се извисяваше на фона на небето, подобно сивееща катедрала. Платната им припляскваха лениво като подгонени от вятъра пеперудени криле. Забелязахме неспокойно раздвижване на гребла, ръце и фигури, които от голямото разстояние изглеждаха толкова малки, че трудно се различаваха. Ала това миниатюрно вълнение имаше силата на магнит, така неудържимо привличаше окото — по силата на кой знае какво вътрешно предчувствие? Докато конят теглеше кабриолета по самия ръб на вътрешното пристанище, пред нас се разкри величествен морски пейзаж, като че изваян от ръката на майстор. Многообразието от малки плавателни съдове — бежанци от всички кътчета на Леванта — с различни форми и такелажи придаваше кипяща чувственост на блесналата вода. Всичко изглеждаше смайващо, възбуждащо и в същото време съвсем естествено: сирените на влекачите ревяха, деца плачеха, откъм кафенетата, където се играеше табла, долиташе звънът на зарчета, птиците пееха. Всекидневието на целия свят заграждаше това малко централно пано с плющящите си платна, с непонятните ръкомахания, с приглушените гласове. Малката лодка се килна на една страна, във въздуха се вдигнаха ръце, после изчезнаха.