Лоренс Даррелл - Клия

Когато пристигнах, Помбал беше вече в апартамента, седеше на стола за подагра, потънал в дълбок размисъл. До него стоеше напълнена догоре чаша уиски, която обаче не бе докоснал. Все пак се беше преоблякъл в добре познатия ми син домашен халат с извезан златен паун, а на краката носеше старите си подпетени златисти египетски чехли, които приличаха на лопати. Тихо влязох в стаята и седнах срещу него, без да продумам. Той не вдигна очи, но аз разбрах, че е усетил присъствието ми. Погледът му продължаваше да бъде отнесен и замъглен, втренчен в празното пространство, а ръцете му натрапливо изпълняваха някаква пиеса за пет пръста. Загледан в прозореца, Помбал се обади с писклив, приглушен глас, сякаш думите извикваха у него вълнение, без да разбира значението им.

— Тя е мъртва, Дарли. И тя, и бебето. — Сърцето ми натежа като олово. — Не е честно — добави той разсеяно и взе да скубе бакенбардите с дебелите си пръсти. Съвършено бездушно, съвършено апатично — като човек, който се възстановява от тежък удар. Изведнъж отпи голяма глътка уиски, потрепери, задави се и се разкашля.

— Чисто е — каза с изненада и отвращение и остави чашата, като отново потръпна. После се наведе напред, взе от масата молив и тефтер и започна да си рисува завъртулки, ромбчета и хвърчила. Също като дете. — Утре ще трябва да отида да се изповядам, за пръв път от години насам — изрече той много бавно, сякаш внимаваше какво говори. — Вече казах на Хамид да ме събуди рано. Имаш ли нещо против само Клия да дойде с мен? — Поклатих глава и чак тогава разбрах, че става дума за погребението. Той въздъхна с облекчение. — Добре — каза, изправи се и взе чашата уиски. И тогава вратата се отвори и на прага се появи разстроената физиономия на Пордър. Помбал мигом се промени. Нададе протяжен вопъл, накъсан от безутешни стенания. Двамата се прегърнаха, зашептяха несвързани думи и фрази и взеха взаимно да се утешават, сякаш ги бе сполетяло общо нещастие. Старият дипломат вдигна във въздуха белия си женствен юмрук и се провикна глупашки:

— Вече протестирах, и то най-категорично!

Срещу кого, почудих се аз? Срещу невидимите сили, които постановяват какви неща да се случват и как? Нажежените думи на безсмисления му брътвеж изцвърчаха върху студения въздух в хола. После Помбал взе да нарежда:

— Трябва да пиша и всичко да му кажа — рече той. — Всичко да му призная.

— Гастон! — сряза го шефът неодобрително. — Нищо такова няма да правиш! Това само ще увеличи страданията му, докато е в плен. Не е честно. Послушай съвета ми: цялата история трябва да бъде забравена.

— Забравена ли? — извика приятелят ми като ужилен. — Ти нищо не разбираш. Забравена! Той трябва да знае заради нея.

— Той не трябва да научи — сопна му се старецът. — Никога!

Останаха така, държаха си ръцете и гледаха разсеяно през плувналите си в сълзи очи; в този миг, сякаш за да бъде картината пълна, вратата се отвори и пред погледите ни изплува свинският силует на отец Пол, който неизменно се появяваше в центъра на всеки скандал. Спря насред стаята, лъснал от мазно притворство, лицето му преобразено от невиждана алчност за самоизява.

— Бедното ми момче — промълви той и се прокашля. Размаха лапата си в неясен жест, сякаш ни поръси със светена вода, после въздъхна. Приличаше на голям гол лешояд. Най-неочаквано взе да реди излияния на латински.

Оставих приятеля си на грижите на тези недодялани утешители и дори изпитах известно облекчение, че за мен няма място в несвързания поток от латиноезични съчувствия и съболезнования. Стиснах ръката му още веднъж, измъкнах се навън и отправих умислените си стъпки към апартамента на Клия.

Погребението се състоя на следващия ден. Клия се върна пребледняла и напрегната. Метна шапката си през цялата стая и разтърси коса, сякаш да прогони блудкавия спомен от деня. Просна се отмаляла върху канапено и закри очи с ръка.

— Беше ужасно — каза тя най-сетне, — наистина ужасно, Дарли. Първо беше кремацията . Помбал настояваше да бъде изпълнено нейното желание, въпреки протестите от страна на отец Пол. Какво животно е този човек! Държа се, сякаш тялото й е собственост на църквата. Клетият Помбал направо побесня. Подразбрах, че докато са уточнявали подробностите, здравата са се скарали. И тогава… никога не бях виждала новия крематориум. Още не е довършен. Стърчи насред пясъчна пустош, осеяна със слама и бутилки от лимонада, а от едната му страна се простира автомобилното гробище или по-скоро бунище. Самият крематориум повече прилича на набързо издигната пещ в концентрационен лагер. Отвратителни миниатюрни парцели, оградени с бордюр от тухли, и повехнали, забучени в пясъка цветя. А, и релсов път със специални плъзгачи за пристигащите ковчези. Неописуема грозотия! И лицата на всички ония консули и временно изпълняващи длъжността!